Урбанизационните процеси в Европа се зараждат в зората на Новото време, но истински тласък получават с процеса на индустриализация и съпътстващата го миграция на хора от селата към градовете. Следосвобожденска България не прави изключение от тези европейски тенденции. В края на XIX век страната е с преобладаващо селско население. Градовете все още са малочислени, с преобладаваща занаятчийска прослойка. Градските управи са изправени пред предизвикателствата за архитектурно преустройство и благоустрояване на селищата. Изграждането на модерни градски пространства е постигнато с помощта на архитекти, строители, предприемачи от чужбина, които придават европейски облик на българските градове в началото на 20 век.
Урбанизацията на България може да бъде обособена на три основни периода.
Първият обхваща периода от Освобождението (1878 г.) до края на Първата световна война (1918 г.), през който населението на едва шест града надхвърля 20 000 души. Обявената през 1879 г. за столица София от малко селище се превръща в разрастващ се с ускорени темпове град. Други големи български градове са Пловдив, Варна, Русе, Бургас.
В София мащабни градоустройствени промени протичат в края на XIX век. Разчистват се обширни терени за площади и градини, а някогашният турски конак в центъра на града е преустроен в дворец. През 1888 г. е завършена столичната Централна железопътна гара, която по онова време е най-голямата на Балканите. Отварят врати магазини, кафенета и ресторанти; изграждат се широки прави улици с електрическо осветление. През 1901 г. е пуснат в движение и първият електрически трамвай. Изграждат се важни обществени сгради като Народна банка и Народна библиотека, Софийската телеграфопощенска палата, Народният театър.
В хода на обновяването на градовете са разрушени стари къщи, джамии, хамами (турски бани) и каменни чешми, които са с подчертано ориенталски облик. Този процес е отражение на желанието на българите да се разделят с недалечното си минало и да приобщят младата държава към модерните европейски стандарти.
През втория период от края на Първата световна война (1918 г.) до края на Втората световна война (1945 г.) ясно се очертават тенденции към териториално разширяване на градовете и усилване на урбанизационните процеси поради засилената миграция на българи, чиито родни места са останали извън границите на страната съгласно клаузите на Ньойския договор (1919 г.). Периодът на Балканската, Междусъюзническата и Първа световна войни (1912-1918 г.) неизбежно е свързан с разруха и загуба на имоти и собственост. Това води до засилено преселване на хора от селата и малките градове към по-големите градове в търсене на препитание. Така градското население бележи значителен ръст. През 1934 г. столичаните вече наброяват 287 095, жителите на Пловдив – 99 883 души, а тези във Варна са 69 563.
В междувоенните години продължава електрифицирането на градовете, изграждат се съвременни водопроводни и канализационни мрежи. Отварят се болници и медицински пунктове, дрогерии и аптеки. В края на 30-те години на ХХ в. София вече има завършен облик на модерна европейска столица. По павираните й улици се движат около 2 000 автомобила, в добавка към няколкото автобуса и електрически трамваи, свързващи отделните квартали. Те постепенно изместват файтоните, които заедно с каруците са били традиционното средство за превоз на хора и стоки. Добре развита е и пожарната безопасност в по-големите градове. Нараства и броят на обществените заведения за хранене и за забавления: ресторанти, сладкарници, кафенета, барове, локали, кафе-шантани, хотели, публични домове и др. Много от сградите в големите градове са оборудвани с асансьори. След бомбардировките (1943-1944 г.) по времето на Втората световна война много сгради в София и във Варна са унищожени или повредени. Множество хора търсят сигурно убежище в по-малки населени места и това бележи военновременен отлив на градско население.
През третия период от края на Втората световна война до началото на ХХI век градското население на България бързо се увеличава за сметка на броя жители в селата. Процесът на концентрация на градски жители продължава през целия период на социализма, при който малки населени места се обединяват в новосъздадени градове (напр. Димитровград и Велинград), а други села са обявени за градове. Въвежда се и ново административно деление и така някои градове стават центрове на окръзи. Градовете са привлекателни заради възможността хората да работят в новосъздадените цехове, фабрики и заводи, както и поради предлаганото безплатно образование и здравеопазване. На тази база възниква и т.нар. гражданство, което не позволява свободното преселване на хора от един град в друг като своеобразна форма на контрол не само върху миграционните процеси, но и върху отделната личност. Населението в селските региони намалява значително. Процесите на урбанизация са свързани и с изграждането на нови жилищни квартали – главно панелни комплекси, концепцията за които е част от социалистическа визия за общностен начин на живот.
След края на социалистическото управление през 1989 г. в София живеят над 20% от градските жители и 15% от цялото население на България. На прага на новото хилядолетие емиграцията към Европа и света се увеличава драстично и води до сериозна демографска криза и обезлюдяване на малките села и градове в страната. Също така се наблюдава процес на концентрация на население в няколкото големи областни центъра.
Литература
Георгиев, Г. Освобождението и етнокултурното развитие на българския народ 1877-1900 г. София, 1979.
Георгиев, Г. София и софиянци 1878-1944. София, 1983.
История и култура на старопланинското население /по примера на общините Етрополе и Сунгурларе/. Състав. В. Коцева. София, 2013.
Либератос, Ас. От културен трансфер към социокултурна трансформация: Часовниците и усещането за времето в България. – Годишник на СУ- ИФ. Т. 101. 2013.
Младенов, Ч., Е. Димитров. Развитие на урбанизацията в България от освобождението до края на Втората световна война. – География, бр.1, 2009, 13-17.
Младенов, Ч., Е. Димитров. Урбанизационният процес в България през периода от края на Втората световна война до наши дни. – География 21, бр. 3, 2009, 20-24.
София ХV-ХХ век / спомени, впечатления, чужди пътеписи. София, 2009.
