В своите методологични разработки през втората половина на 20-и век етнолози като Стоян Генчев, Иваничка Георгиева, Веселин Хаджиниколов определят теренното етнографско изследване като основен подход за проучване на народната култура. Те изтъкват като негова специфична особеност, че се реализира на място, сред живите носители на изучаваната култура. Съсредоточават се около идеята това да е научно описание на определено културно явление. Една от неговите основни характеристики е, че информацията е събирана в естествена среда, непосредствено от действителността. В своите текстове Стоян Генчев поставя акцент върху теренното етнографско изследване като важен извор за етничната специфика на обекта.

Същевременно за него е ясно, че за този тип проучване е достъпна само живата, т. е. съвременната народна култура. Често вниманието на изследователите е насочено към разглеждане на отделни дялове от тази култура, а обхващането на нейната цялост дава по-пълна картина на проучваните явления, като реконструкцията им може евентуално да достигне до началото на 20-и век.

Важно е да се отбележи, че през 80-те години на 20-и век е доминиращо схващането, че теренните проучвания са специфичен етнографски извор, при което се отчита ролята на изследователя в неговото създаване и ясно се посочва, че методиката може да бъде използвана и от други науки.

Към края на 80-те години, макар и с марксистко-ленинска окраска, като резултат от множеството натрупани теренни материали, събрани с методите на структурираното интервю, анкетата и наблюдението, са публикувани редица сборници и изследвания на регионални и локални обичайно-обредни комплекси, поминъци, технологии и т. н.

През 90-те години, с промяна на научната парадигма и началото на интереса към „другия”, различен етнически и религиозно, и към проучванията на социализма и постсоциализма, широко започват да се използват биографичните разкази, полуструктурираното и дълбочинното интервю успоредно с етнографското наблюдение, като се акцентира на „живяната” история. За цялостното разбиране на културата като процес, със своя динамика и промяна във времето, автобиографичният подход създава условия за поглед към социалния живот „отвътре”, от гледна точка на индивидуалното преживяване и опит. Именно по този начин е възможно да се изследва конструирането на индивидуалната и колективната идентичност, миграционните процеси, културното наследство и памет, които представляват интерес за етнолозите днес.

Чрез съчетанието на различни подходи като позитивизма, който стъпва на съществената роля на теренното етнографско изследване, с конструктивизма, отчитащ влиянието на диалога между изследовател и респондент, могат да се осъществят  критични проучвания на културата в съвременността, които отчитат историческите особености, имат значение за настоящето и отношение към бъдещото социално развитие.

Литература

Генчев, Ст. 1996. Теренното изследване – инструмент на етнографията. – В: Очерци по българска етнография. София: Университетско издателство, 160-176.

Георгиева, Ив. (Съст.) 1982. Методическо ръководство за събиране на етнографски материали. София.

Касабова, А. 2004. Биографични изследвания и културен диалог. – Българска етнология, № 4, 5-8.

Лулева, А. 2012. Етнография/Етнология на съвременността – четиридесет години по-късно. – В: Етнологията в България – история, методи, проблеми. София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов”, 18-29.

Хаджиниколов, В. 1991. Теоретични проблеми на етнографията. София: Издателство на Българската академия на науките.