Животновъдството, плътно обвързано със земеделието, е един от най-старите поминъци на българския народ в хилядолетното му развитие. Географските, геоморфологичните и климатични характеристики по българските земи са особено благоприятни за животновъдството и преди всичко за пастирското стопанство и овцевъдството. Отглеждането на добитък е едно от главните занимания и поминъци на хората още от праисторията.
Според археологическите находки от и изследвания за времето на неолита и бронзовата епоха много от племената на Балканите и в Анатолия практикували подвижно скотовъдство поради екстензивния му характер.
В античността Омир нарича Тракия „тлъстопочвена земя” и „майка на овце”. При траките е била силно развито и коневъдството. Прабългарите идват през V – VІI в. от степните зони около Каспийско и Черно море, за да се заселят на Балканския полуостров, донасяйки своите номадски и полуномадски традиции. Славянските племена от южния клон се установяват на Балканите във византийските провинции (V – VІ в.) и се отличават с твърде различни скотовъдни и земеделски традиции. Всички тези стопански и културни традиции се преплитат в процеса на формиране на българската държава и култура през ранното средновековие.
В периода на средновековието животновъдството се развива като важен дял от феодалното стопанство, включено в системата от феодални регулации и данъци. В България и общо на Балканите е регистрирана една специална категория зависимо пастирско население – т. нар. власи, чийто поминък и средство за съществуване доказва континюитета на подвижното скотовъдство от античността към средновековието. В тази социално-икономическа и същевременно етническа категория на власите се включват потомците на автохтонни балкански пастирски племена: романизираните арумъни и елинизираните каракачани. Български овчари от Родопите и други планини също практикуват някакъв вид подвижно скотовъдство през средните векове.
Свидетелствата на чужди пътешественици, пратеници и дипломати от ХV – ХVІІІ в. (османското владичество) разкриват континюитета и развитието на скотовъдството и пастирското стопанство сред българите и други етнически общности – християнски и мюсюлмански, поданици на султана. Още в хода на завоеванието нови вълни номади нахлуват на Балканите от Мала Азия – т. нар. юрюци, съставляващи също социално-икономическа и етническа категория пастирско население. Това води до множество конфликти и борби между тях и местните скотовъди, тъй като юруците ползват с предимство летните и зимните пасища и заемат същата екологична ниша. Независимо от усядането на юруците през ХVІІ – ХVІІІ в. в равнините, те запазват правата за ползване и контрола си върху пасищата.
Независимо от тежкото положение на немюсюлманските поданици на империята, през периода ХV – ХVІІІ в. се създават благоприятни условия за развитие на животновъдството и изключително за овцевъдството: нямало вътрешни граници и бариери, които да препятстват движението на стадата и хората; културата, традициите, религията и бита на завоевателите били свързани с консумацията на огромни количества овче месо и овчи продукти, така че нуждите на двора, големите градове (като Цариград, Одрин, Солун) и на армията от храна и облекло били наистина огромни.
През ХV – ХVІ в. голяма част от българите, чийто главен поминък било овцевъдството (стопани на стада и овчари), влизат в групата на джелепкешаните или джелепите. Те били натоварени със задължението да осигурят държавни доставки от дребен добитък за клане (главно овце) за столицата, големите консумативни центрове на империята и за армията.
В периода ХV – ХVІІІ в. подвижното овцевъдство (трансхуманс) се развива прогресивно и достига своя връх през ХІХ век. Именно в системата на трансхуманса се заражда и възмогва богата буржоазна прослойка сред българите, свързана с разширяването на търговията с жива стока, продукти и суровини от овцете: овче месо, вълна, млечни продукти – както по вътрешните пазари на Османската империя, така и за износ в Централна и Западна Европа. Търговските им контакти се простирали от Мала Азия и Египет до Русия, Влашко, Трансилвания, Австрия и Франция. Точно тази богата класа започва и провежда борбата за национално и политическо освобождение.
Много стопански дейности и занаяти в България през ХVІІІ – ХІХ в. процъфтяват на базата на подвижното овцевъдство: обработката на вълна и производството на груби и фини вълнени тъкани за нуждите на гражданите и армията (абаджийство), плетенето на огромни количества вълнени чорапи за пазара, шивашката индустрия (терзийство). 90 % от частите на народното облекло, както и тъканите за интериора на жилището в града и селото са били домашно изработени от чиста овча вълна. Много от градовете през Възраждането се открояват със своя икономически просперитет и красива архитектура благодарение на развитието на подвижното овцевъдство (Копривщица, Панагюрище, Клисура, Жеравна, Котел, Ичера, Сливен, Смолян и др.).
След Освобождението (1878) и появата на новата българска държава, подвижното скотовъдство бележи бърз упадък. Главна причина за това са новите държавни граници, разделящи летните пасища в планините от зимните в топлите крайморски равнини (Източна Тракия). Само в Родопите подвижното овцевъдство продължава да съществува и в началото на ХХ в. След Първата световна война свободният достъп между летните и зимните пасища и там е прекъснат, защото Западна Тракия (Беломорието) и Егейска Македония са включени в територията на Гърция. Поради множеството пречки, свързани с мита, санитарни такси, налози за стадата, заплащани по пътя им до зимните пасища и обратно, подвижното овцевъдство вече е нерентабилно и замира окончателно в края на 20-те години на ХХ в.
След Освобождението на България (1878) започва т. нар. Аграрен преврат – бърз процес на преразпределение на земята и промени в собствеността, вследствие на който бързо нараства относителният дял на обработваемите земи за сметка на разораването на пасища. В резултат настъпва пълна промяна на структурата на модерната българска икономика, която не оставя пространство за подвижно пастирство. Подвижното скотовъдство (трансхуманс) си остава една форма на екстензивно скотовъдно стопанство, която се оказва несъвместима с развитието на модерното индустриално общество.
По отношение на типологията в българското традиционно животновъдство могат да се разграничат два основни типа: стационарно и подвижно, представени в различните отрасли (овцевъдство, говедовъдство, коневъдство). И двата типа са екстензивни и практикувани от дълбока древност.
За стационарното животновъдство е характерно, че отглеждането и изхранването на добитъка, както и целият производствен процес, се извършват в селището или в непосредствена близост, а движенията на стадата и пастирите не излизат извън чертите на селското землище. Стационарният тип е преобладаващ в равнинните райони с доминиращо земеделие, но е разпространен и в полупланинските и планински райони.
Подвижното животновъдство е представено от три основни форми: номадство (и полуномадство), трансхуманс и планинско/ алпийско скотовъдство.
Номадско скотовъдство по българските земи е практикувано от потомците на автохтонните балкански пастири – арумъни и каракачани, както и от придошлите по време на османското завоевание юруци. При тази форма стадата се изхранват целогодишно на зелена паша, движейки се от летните пасища в планините към зимовищата в топлите крайморски низини. Те се съпровождат от цялата номадска семейно-родствена община, която се премества с цялото си подвижно имущество и се установява на сезонните пасища във временни жилища и поселища. Стопанството на номадите изключва всякакви форми на земеделие и се допълва от коневъдство, керванджийство и дърводобив.
За разлика от тях, българите практикуват друга форма – трансхумантно скотовъдство. То е най-типично за овцевъдството, но в състава на стадата преди Освобождението често влизали и говеда, и значителен брой коне. Стадата и при тази форма се изхранват на зелена паша през цялата година, придвижвайки се от летните към зимните сезонни пасища. За разлика от номадизма обаче, собствениците на стадата и населението, което практикува трансхуманс, живеят напълно уседнало в постоянни селища, занимавайки се със земеделие, занаяти и търговия. Грижите за мигриращите стада са поверени на специализиран пастирски персонал (състоящ се от мъже), подчинен на строга професионална йерархия и оглавяван от специален управител – кехая. Трансхумансът като форма на подвижно пастирско стопанство е характерен за целия Средиземноморски басейн, където се развива от древността. Той се оказва изключително икономична и изгодна форма за отглеждане на огромен брой добитък при много нисък разход. Той има в организацията си редица надфеодални и капиталистически елементи, благодарение на което в периода на Възраждането става база за икономическия просперитет на много градове и селища в ареала, където е развит: Средногорието, Подбалкана, Стара планина, Родопите, Пирин, планините в Македония, в Северна Добруджа и Бесарабия.
Третата форма на подвижно скотовъдство е планинското/ алпийско животновъдство (овцевъдство, говедовъдство, коневъдство). Тя обединява два основни елемента: 1)земеделски участъци (орни земи) с постоянно селище в долината и 2) летни пасбища с временно селище (колиби) в планината и сезонно използване. Постоянното селище, където стадата се отглеждат през част от годината (есента и зимата) и където те се завръщат периодично, е базата на цялата стопанска система. Тук изхранването на добитъка не зависи от случайни климатични промени и състоянието на пасищата. В грижите за животните задължително се включва зимно оборно отглеждане и хранене на ясла с предварително подготвен фураж. Вторият елемент е алпийското пасище, разположено във високите части на планината. В тази зона се разполагат и нужните за скотовъдството сезонни стопански и жилищни постройки (колиби и др.). Постоянните селища, сезонните жилищно-стопански комплекси и алпийските пасища са разположени вертикално в четири последователни ландшафтни зони. Алпийското скотовъдство предполага една вертикална система на движение на стадата и пастирите, насочена към последователно поетапно използване на пасищата от по-ниските към по-високите зони на планината. Движението става чрез организиране на етапни премествания в относително ограничено пространство – най-често в чертите на селското землище. След отмирането на трансхуманса в България, във всички райони, където е бил практикуван, той е заменен от планинското/алпийско скотовъдство. Измежду всички типове и форми на традиционно пред-индустриално подвижно пастирско стопанство, алпийското животновъдство се отличава с по-високия си потенциал за интензивно развитие.
Говедовъдството е друг важен отрасъл на традиционното животновъдство, засвидетелствано в изворите от древността. През епохата на османското владичество то се развива от българите още повече както поради нуждите от впрегатен добитък, така и за задоволяване на потребностите от месо на големите градове и от суровини за кожообработващите занаяти. Говедото е отглеждано на първо място като теглителна сила и на второ място – за тор, мляко, месо и кожи. През Възраждането се развива подвижното говедовъдство, организирано от джелепите, чиито стада лете пасели по високопланинските пасбища, а зимували по Беломорието. При стационарното говедовъдство в близост до селата пасели чарди от едър рогат добитък, поверени на махленски и селски говедари, кравари и воловари. Кравите и биволиците са отглеждали главно за мляко. По-заможните стопани притежавали до 10 чифта добитък, а чифликчиите и търговците от 20 до 30 и повече.
Говедата се отглеждали и затваряли в обор (дам, хляв), където през зимата се хранели на ясла. Главната им храна е сеното и сламата, допълвани с шума и царевичак.
В някои райони е било развито и биволовъдството. През втората половина на ХІХ в. биволи са отглеждани в Добруджа, Лудогорието, Ботевградско, някои райони на Предбалкана, Тракийската низина и др. Биволите се използвали като впрегатни животни при пренасяне на тежки товари. Използвали ги и при оран – особено при оризищата в Маричината низина. В много случаи ги отглеждали заради гъстото маслено мляко.
Коневъдството е стар традиционен поминък на българите. В доиндустриалната епоха конят бил използван за езда, като теглителна сила и товарно домашно животно, а към края на ХІХ в. – и за оран, при вършитба и други селскостопански работи. Едро коневъдство у българите съществува през ХХ в. у стопаните на големи чифлици (Добруджа). Големите стада – хергеля, от по стотина коня били изхранвани целогодишно на паша, поверени на грижите на специализирани пазачи. През зимата хергелетата били затваряни в обширни саи с ясли без да бъдат завързвани. Хранели ги със слама.
В българските земи – както в равнинните, така и в планинските райони селските стопани отглеждали магарета, мулета и катъри – главно за пренасяне на товари, като теглителна сила и за езда.
Камилата е отглеждана като товарно животно главно в Югоизточна и Беломорска Тракия и в Родопската област.
За задоволяване на домашните нужди от месо и мас от далечно минало била отглеждана свинята. Селският свинар събирал и изкарвал сутрин свинете на паша около селото, а вечер ги връщал на стопаните. Есенно време затваряли прасето в кочината и го угоявали за Коледа. Пасбищно отглеждане на свине (черна смядовска свиня) е познато в Източна Стара планина. Те се хранели и угоявали с жълъд от дъбови и букови гори. Вечер свинете сами се прибирали в землянки (свин), оградени с плет. В тях те прекарвали зимата, като периодично стопаните им отнасяли кърма.
Птици се отглеждали и развъждали във всеки български дом: кокошки, гъски (патки), патици (юрдечки), пуйки и други. За изхранването и подслоняването им не се полагали особени грижи. Те се движели свободно из двора и си търсели храна около харманите и хамбарите. Спели в короните на дърветата и в плевните. Специални курници и кокошарници се изграждали в по-ново време.
Литература
Вакарелски, Хр. Скотовъдство. – В: Етнография на България. София: Наука и изкуство, 1974, 152 – 182.
Маринов, В. Животновъдство. – В: Етнография на България. Т. ІІ. Материална култура. София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов”, 1983, 41 – 59.
Ракшиева, С. Проблемът за типологията на подвижното животновъдство в българските земи. – Българска етнология, 1995, кн. 4, 3 – 21.
Rakshieva, S. Research Theme 4: Transhumance Routes. Research report for Bulgaria. CANEPAL project “Culture and Nature: The European Heritage of Sheep Farming and Pastoral Life”. November 2011.
