Движението на индивиди и групи от хора е свойствено за човешките общности и е исторически засвидетелствано през различни периоди от съществуването на човечеството. В съвременността редица политически, икономически, социални, културни, демографски и психологически фактори се преплитат, пораждайки разнообразни по тип и характеристики миграционни движения. Днес почти няма човек, който да не е въвлечен в такива придвижвания или който да няма роднини и познати, заминали по-близо или далеч от родното място.

От гледна точка на международната миграция, обикновено се използват термините  „емигрант и имигрант“. Разграничението на двете названия е в резултат от позицията на мигрантите спрямо съответната страна: когато група хора се изселват от една страна, те са определяни от гледната точка на тази страна като „емигранти“; заселващите се в дадена държава хора пък са „имигранти“ спрямо населението ѝ. През последните две десетилетия обаче се натрупват все повече емпирични данни, които показват, че връзките между мигрантите и родните им страни и места често продължават и остават силни, дори и при второто поколение, без това да означава задължително, че са неинтегрирани и маргинализирани в приемното общество.

В предмодерната епоха трудовите миграции в търсене на средства за прехрана и по-добри условия на живот, при които потоците от хора са насочени главно от планинските към плодородните равнинни райони, са типични за цели региони на Балканско-Средиземноморския ареал, независимо от етническата и религиозната им пъстрота. За много райони тези движения на населението са се превърнали в структуроопределящ елемент на всекидневието, повлиявайки не само делника, но и празника му. Сред населението на Балканския полуостров и във всички балкански езици този сезонен наемен труд, свързан с временна трансгранична миграция (в смисъл на етнически, религиозни, културни, а по-късно – и на държавни граници) на групи от работници от родния край към други („чужди”) места, е популярен под названието „гурбет“ (употребява се под различни форми – гурбет, gurbet, kurbet).

На Балканите са известни няколко регионални центъра на странстващи майстори-строители, т. нар „дюлгери“/ „дун’гери“,  намиращи се днес в Албания, България, Северна Македония, Сърбия, Босна и Херцеговина и Гърция, от които през целия ХІХ и първата половина на ХХ век всяка година са изпращали групи от мъже-дюлгери на гурбет във всички посоки на полуострова. Вероятно най-старият такъв център е в регион, днес поделен между Македония, Албания и Гърция. Излезлите от там майстори повлияват в голяма степен разпространението на определени строителни и зографски стилове из цялата Османска империя и отвъд нея.

В малките затворени земеделски селища се формира традиционната соционормативна култура, в която индивидът има тристепенна подкрепа от различни социални групи, които се вписват една в друга. На първо място това е семейството му, втората по-голяма група са роднините му и най-голямата – неговите съселяни. Отделната личност е обвързана с тези групи чрез ясно регламентирани права и задължения.