Задушницата е обичай за общ помен на мъртвите, който се прави на гробището ежегодно на определени дни.

Според народните представи душата има два образа, които са така тясно свързани, че отделно не могат да съществуват – сянка и дъх. Сянката се вижда, когато свети слънцето и грее месечината, а дъхът (дихание, душа) се вижда, когато е студено. Ако се вземе сянката на човека, например ако се зазида в основите на някой строеж, диханието не може без нея и човек умира.

Според народните представи задгробният живот е продължение на настоящия. Като издъхне болният, тялото му остава на земята, а душата му отива на оня свят. Вярва се, че душата съществува в същата форма като мъртвото тяло, дори е облечена в същите дрехи, с които човекът е погребан.

Обичаите и обредите, свързани със смъртта и погребението, са най-консервативните от семейните обичаи. При тях връзката между обредна практика и вярване се съхранява най-дълго време. Според народните представи съществуват разнообразни признаци и случки, които предвещават смърт в семейството, както и определени сънища, чието тълкуване се възприема като прокоба за смърт. Сред тях са появата на змия в двора или къщата, кацането на бухал или кукумявка в двора, когато кокошка пропее като петел, снасянето на яйце без жълтък, пукането на гредите на къщата и мн. др. За неутрализиране на прокобата се предприемат различни символични противодействия.

За всеки покойник след погребението се правят помени с посещение на гроба до навършването на една или 3 години след смъртта. Православните христяни извършват помен за покойните си роднин на третия, деветия, двадесетия и четиридесетия ден след смъртта, които наричат съответно третини, деветини, дваесе и четиресе.

Изследователските търсения на етнолозите в областта на обичаите при смърт и погребение у мюсюлманите дават основание да се предположи, че те представляват синкретично единство между ислямски погребален обред и един архаичен пласт от традиционни представи и практики.