Представите, свързани със системата на храната и храненето, са част от българския традиционен мироглед и заложеното в него структуриране на организираното пространство. Това пространство (Космосът) има три ясно изразени и разграничени дяла – небе, земя, долен свят (земя), разположени по една вертикална ос. Всяко същество има установено място и позиция във всеки от тези светове.

През последния половин век в САЩ и Западна Европа усилващата се глобализация оказва влияние и върху тенденциите в хранителната култура. Такива са например размиването на границите между отделните етно-кухни, съчетаване на различни продукти в търсене на по-екзотични и необичайни вкусове и т. н. В България тези тенденции се появяват след промените от 1989 г., като техният пик се наблюдава в първите години на новото хилядолетие.

Храната и храненето са консервативни, но исторически променливи категории, които отразяват развитието на общностите и културите. Промените им зависят от различни фактори: исторически, стопански, природо-географски, религиозен, етнически, възрастов, социален (имуществен, образователен), селищен (град – село). С модернизацията все по-важно значение добиват чуждите етнокултурни влияния, личните предпочитания, модата във вкусовете и т.н. Във всички времена и общества храната и храненето, освен задоволяване на физиологическа потребност (необходимост за поддържане на живота), са носители на изключително много културни, символични, семантични, семиотични, етнически белези.

Храната и храненето на индивидите с нестабилен статус имат свои специфики, организация и меню. От този тип са диетите на малкото дете, стареца и болния.

В миналото българите осмислят госта като носител на съдбата, който може да влияе върху всички сфери на живота. Затова той е много почитан. Между госта и стопаните съществува своеобразен договор – той донася в дома им добрата воля, а те са задължени да го приемат възможно най-добре. На Балканите трансформацията му от „чужденец” в „свой” се извършва с помощта на ритуалите на гостоприемството, в т.ч. и на обмена. Гостът приема даденото, стопанинът му предлага храна, която първият не отказва, защото ще наскърби и ще донесе злини на дома. Връх в института на гостоприемството е краят на отношенията между дошлият отвън и домашните, неизменно свързан със символичната или реална размяна на дарове.

За традиционните българи появата на детето е изключително събитие. Раждането се възприема като начало на дългото символично пътуване на индивида от онзи към този свят, по време на което той се приобщава към общността, „получава” храна, съдба, име, пояс, крака, непрекъснато повишава активността си и т.н. А самото новородено се осмисля като същество с особено социално положение, което през един продължителен период регулира статуса си. Именно тези специфики са отразени в храната и храненето му.

Другото голямо събитие в живота на старите българи е сватбата. Двамата младоженци изживяват сложен символичен преход във времето и пространството. До момента на брачното свождане те са пасивни лица, а след установяването на положителния му резултат, сякаш „оживяват” и предприемат различни действия, като при невестата едно от тях е превръщането й в хранителка. По мнението на изследователите, като „възвръщат” телесната си активност, младоженците се приобщават към социума и обичайните му дейности, но вече като индивиди с нов и регулиран статус.