Етническата характеристика на България в съвременността е резултат от историческото развитие в миналото, като съществено значение за демографския облик на сегашните български земи има османското владичество на Балканите. Българската нация се формира и еманципира през Възражданeто в условията на борба за освобождение срещу чуждото господство. В резултат на Руско-турската война през 1878 г. е възстановена българската държава. Многобройно мюсюлманско население напуска страната, като процесът на изселвания продължава с различна интензивност и през XX век. През изминалото столетие управляващите в България на няколко пъти се опитват с насилствени мерки да интегрират мюсюлманите към българската нация. По време на Балканската война (1912-1913 г.) българите мюсюлмани са насилствено покръстени. През 60-те и 70-те години на XX век властите повеждат политика срещу традиционното облекло и мюсюлманските обреди и ритуали. През 70-те години българите мюсюлмани и през 80-те години турците преживяват принудителна смяна на турско-арабските имена с български, наименувана от управляващите „Възродителен процес“.

Арменската общност в България винаги е била пример за това как съвместното съжителство с други християнски конфесионални общности може да бъде изградено на основата на разбирателството и толерантността. Демографските данни от първото преброяване на населението на България през 1881 г. сочат, че броят на арменците е 3440 души. По неофициални данни в днешно време арменската общност в България наброява около 30 хиляди души (в това число и граждани на Армения). Основната част от българските арменци живеят в София, Пловдив, Бургас и Варна, по-малък е броят на арменците в Шумен, Русе, Хасково, Стара Загора, Пазарджик, Ямбол, Силистра, Плевен и други градове. Незначителен е броят на арменците в малките градове и селата.

Армъните са един от най-древните народи на Балканите, чиито представители, известни още и като власи, цинцари или куцовласи и до днес живеят пръснати из България.

В България съществуват две римокатолически епархии – Никополска и Софийско-Пловдивска и униатско движение от XIX в., свързано с национално-обединителните борби.

Българите мюсюлмани в България наброяват около 180 000 – 200 000 души, населяващи предимно планината Родопи, както и региони на Пирин, Тетевенско, Ловешко. Исторически общността им се формира през периода на османското владичество на българските земи, когато постепенно местно население приема исляма, но продължава да говори на български език.

Влашко население на юг от Дунав е регистрирано в исторически извори още в средните векове. Не е напълно ясно какъв точно смисъл са влагали пътешественици, историци, географи в понятието „власи”, но етнонимът е достатъчно ясен в източниците. Според повечето изследователи произходът на власите на юг от Дунав е преселнически.

Известно е, че гагаузите са православни християни, говорещи особен диалект на турския език. За езика им, както и за техния произход, са изказани редица теории. Изследванията на повечето български и други тюрколози сочат късната туркогласна практика у гагаузите. Историята им е тясно свързана с българските земи, но в по-голямата си част те се разселват и днес се намират в райони извън днешна България – най-вече в Молдова, Украйна и други територии на бившия СССР, Гърция, Румъния.

Наличието на многобройна и заможна гръцка диаспора, живееща извън границите на гръцката национална държава, е специфика на гръцкото развитие още от Древността. През османския период представителите на големите и влиятелни гръцки колонии в Цариград, Смирна, Солун, Александрия, Пловдив, Варна, Бургас, Одеса, Марсилия и др. запазват гръцкия си език и православното си вероизповедание, макар интересите им да са свързан с международните пазари, а дейността им да е съсредоточена основно в търговията, корабоплаването и банковото дело.

Гърците и българите съжителстват от векове на територията на днешна България и макар да се отличават по език, двете народности освен обща територия, споделят и едно вероизповедание, близък бит и фолклор. В земите, които са обитавали и обитават съвместно, те взаимно са си влияли и това е спомогнало за преплитането на културните им традиции. На днешната територия на България това са районите на Пловдивско, Асеновградско, Мелнишко, Ивайловградско, Тополовградско и цялото Българско Черноморие.