„Ергенлък – пашалък, моминство – везирство ” – по този начин в песните и поговорките се изразяват народните представи за периода преди младите да встъпят в брак.

В българската традиционна култура съществуват ритуализирани форми на предбрачно общуване между ергените и момите, носещо характера на „организирана любовна игра”, според Т. Ив. Живков. Опитите на българската етнология да опише и анализира репродуктивно-брачното поведение на индивида в българската традиционна култура, и по-специално на предбрачното общуване, се простират между просветителско-патриотичния разказ за патриархалната простота и чистота на нравите в българското село, създаден още през Възраждането, но и обратния – редица известни слависти (Л. Нидерле, Н. Сумцов, Ф. Волков, К. Мошински) пишат за българския предбрачен хетеризъм и свободата на нравите в България.

Женитбените обичаи, бележещи установяването на брачна връзка в традиционното общество, са свързани с обичайното нормативно санкциониране на новите отношения между двата патриархални рода. Разгледан като реализация на социалните връзки в предмодерното село, сватбеният дарообмен поражда и променя тези връзки, променяйки същевременно своята посока и обем. Размяната на дарове между мъжката и женската страна по специфичен начин утвърждава наличните и бележи установяването на нови семейно-родствени структури.

В края на ХIХ и началото на ХХ век българската сватба има триделна структура. Тя се състои от предсватбени (сгледа, малък и голям годеж), сватбени и следсватбени (сваляне на булото и забраждане на невестата, водене на булката за вода, гостувания при по-главните обредни пресонажи и родителите на булката) обичаи.

В народната култура на българите традиционният брак е моногамен съюз между мъж и жена, като брачният модел е патрилинеен, патрилокален и патронимичен. По правило след женитбата жената отива да живее в дома на мъжа си, като и тя, и децата, които ражда, приемат като второ и трето име името и фамилията на мъжа, а след 1946 г. само фамилното име на мъжа си. В традиционния брачен модел и тя, и децата й, се превръщат в челяд на мъжа и неговия род. Генеалогията се отчита по пряка мъжка кръвнородствена линия.

Християнската църква определя сключването на брака като едно от светите тайнства. В средновековна България венчавката става задължителен елемент за регламентирането на брака в края на IX век. Утвърждаването й сред селското население е дълъг и труден процес.

В последните десетилетия, когато съжителството без брак е все по-широко разпространено, хората, които избират да сключат брак, често предпочитат да го направят по различен и запомнящ се, според представите им, начин. Обликът на съвременните сватби се определя от една страна от взаимствани модели от Западна Европа и САЩ, с които бъдещите младоженци се запознават при пътувания зад граница, чрез услугите на сватбени агенти, кинофилми и пр., а от друга – чрез „възраждането” на „автентични” и „традиционни” сватбени тържества.

За хората, живеещи в условията на т.нар. традиционно общество, е невъзможно да изживеят пълноценно живота си без женитба. Сватбата регламентира сключването на брака и е едно от най-важните събития в живота на човека. То е така неотменно както раждането и смъртта.

Сватбените обичаи бележат прехода на младоженците от групата на неомъжените/неоженените към тази на задомените. В традиционната култура това е задължителен етап от живота на човека. Многоженството (до четири съпруги), което ислямът допуска, при българските мюсюлмани е било изключение. В миналото младежът и девойката мюсюлмани често не са имали никакъв досег преди сватбата. Тя е била уговаряна от родителите им, които избирали брачен партньор на детето си. Близки на младежа посещават няколко пъти дома на момата, за да я искат от бащата. Ако той даде съгласието си, се уговарят за размера на баба хаккъ (бащино право), което младоженецът трябва да плати на моминия баща за това, че е отгледал бъдещата му съпруга.