Европейските модни тенденции в облеклото навлизат по българските земи, като се възприемат първоначално от по-младите представители на обществото, търговците и учителите (даскалите). По-възрастните граждани, занимаващите се със земеделие и консервативно настроените предпочитат традиционното облекло, не одобряват европейските моди и им се присмиват.

Чорбаджиите държат да се отличават от останалите си съграждани, но също не възприемат европейското облекло, а се съобразяват с гръцко-турската мода.

Сред учителите, които носят европейско облекло, наричано и „алафранга” (като французите) е Петко Славейков, който оставя следното описание за дрехите си: „Чорапите ми бяха тънички, т. е даскалски, лапчините ми, тогаз още чепици нямаше, бяха и те даскалски”. Друг учител – Иван Момчилов, при завръщането си от Одеса, е облечен с панталон, жилетка, сюртук и руска шапка, която по настояване на властите е заменена с фес. Никифор Попконстантинов, също учител, заради облеклото си получава прозвището „московецът” и е принуден да замени дрехите си. Учителките бързо възприемат удобните скромни тъмни рокли.

Облеклото на представителите на еснафа, занаятчиите, които в градовете са най-многобройното население, е разнообразно, но основните му елементи са шалвари, елече и салтамарка. По-заможните занаятчии носят и кюркове (дълга горна дреха подплатена с кожи). На главите си най-често имат фесове. Жените им носят контоши (горна дреха, къса до кръста, подплатена с кожи), елечета, пафти, шарени забрадки, които се доставят от Сопот, Пирдоп и др. По-доброто материално положение на занаятчиите намира израз в по-скъпите материи, от които са дрехите на жените им и в повечето нанизи (накити, обикновено от златни или сребърни монети), които носят.

Най-състоятелните представители на българското общество – чорбаджиите, търговците, бегликчиите (тези, които събират данъка върху добитъка – беглик) носят модерни фесове, кюркове със самури, чохени чешири (потури) с дълбоки дъна и дизове. Смята се, че колкото са по-широки потурите и с по-дълбоко дъно, толкова е по-богат човекът, който ги носи. Жените на чорбаджиите, дори когато се обличат с носии, използват за тях по-фини материи, украсени с повече кожи и слагат много накити.

В някои случаи и завръщащите се от поклонение на Божи гроб хаджии, носят специални дрехи, за да се отличават. Така например, в спомените си Михаил Маджаров отбелязва, че преди да влязат в Копривщица спират за да се преоблекат и да заприличат на хаджии – баща му и съдружникът му – с нови шалвари, копринени пояси и чохени салтамарки от Кайро. Майка му и друга спътница – с „мухтарени фистани” над обтегнати малакофи, но с нашенски забрадки, а младите – облечени по европейски, по-големите с фесове, а по-малките с каскети. Децата на чорбаджиите са сред тези, които охотно започват да носят дрехи по европейска мода.

Литература

Гаврилова, Р. Колелото на живота. Всекидневието на българския възрожденски град. София, 1999.

Мъжко градско облекло, 20-те години на ХХ век, Сливен, л.а. М. Маринова