Османското нашествие през XIV в. и асимилаторският натиск, както и непрекъснатите руско-турски войни през XVIII – XIX в., миграциите в посока Влашко и Русия и т.н. не водят до пълен дисконтинуитет сред българското население и тотално обезлюдяване на днешните Североизточна България и Добруджа. Заедно с преломните събития тук се редуват времена на относително политическо спокойствие, ускорена колонизация, активни миграционни движения към региона и издигане на неговата стопанска значимост. Сложно съчетание на географски, социално-икономически, политически и други фактори от края на XIV в. до средата на XX в. води в тези земи заселници от различни български краища, търсещи спасение или работа, временно препитание или постоянен нов дом. Преплитат се съдбите на цели селища, родове, махали; създават се условията за формирането на изключително разнообразни в културно отношение регионални и локални традиции.
В посочените области могат да се срещнат потомци на преселници от Сливенско, Ямболско, Котленско, Елховско, Одринско и Лозенградско, Провадийско, Шуменско, от Тракия и Балкана, но и от Македония, Северна Добруджа, Бесарабия (област в днешните Молдова и Украйна, населена с българи). Пъстрият състав на населението и спецификата на региона дават основание на изследователи като М. Арнаудов да отбележат, че „Добруджа ни дава в миниатюра етнографската картина на близо половина България”.
Старото местно за областта население, представено от групите на гребенци, капанци, хърцои, шиковци, както и по-късните преселници като балканджии, тракийци, главанци, преселците от Северна Добруджа в продължение на векове съжителстват в тесен културно-битов контакт, взаимодействат си и преплитат особеностите на своя бит, сътворявайки пъстрата и неповторима картина на местната традиционна култура.
Остатъци от относително старото за Добруджа население, които с малки изключения не са я напускали задълго и напълно, са т. нар. гребенци, заселени основно в крайдунавските села в Силистренско и Тутраканско. Названието им е свързано с характерен елемент във формата на гребен в невестинското забраждане. Потомци на тази група население живеят и днес в селата Гарван, Кайнарджа, Калипетрово, Ветрен, Сребърна, Айдемир, Попина, Малък Преславец и др. Гребенски села има и в Северна Добруджа.
Към старото българско население можем да отнесем и т. нар. шиковци – преселници от Провадийско, Шуменско, Новопазарско, установили се в Добруджа в началото на XIX в. Етимологията на тяхното име най-често се извежда от особеностите на диалекта им – т.нар. „шикане” и употребата на -ши, -шъ вместо „ще” – „ши кажа, шъ дойда”. Тази група населява предимно селата Калипетрово, Професор Иширково, Стрелково.
С особености на говора е свързан и произходът на името на ваяците, преселници от балканските села Еркеч (дн. Козичино) и Голица и Източна Стара планина, които вместо частичката „бе” употребяват „ва” – „къде, ва”. Те се установяват в изоставени села в Добричко, Силистренско, Варненско, като най-компактна маса се среща в Дебрене, Зафирово, Ген. Киселово, Солник, Щипско и др. По името на тяхната основна метрополия – селището, от което се разселват, те са известни още и с името еркечани, еркечлии. Споменатите две села се сочат като източници на обширните изселнически колонии във Варненско, Добричко, Силистренско и Бургаско, което едва ли е така. В миналото целият Източен Балкан е говорел на т.нар. г-диалект, който днес вече е представен само от Еркеч и Голица. През годините на турското владичество еркечани като дервентджии живеят относително спокойно, те са пазители на Хемските порти – прохода между Еркеч и Голица. Заобиколени отвред от опразнените от българите села, в които вече са се настанили турци, те продължават изселванията. Днес Еркеч (Козичино) е уникален етнографски и езиков резерват, посещаван от многобройни групи българи и чужденци.
Към балканджийското население се отнасят и котленците. Сред тях най-многобройна е групата на котленските овчари, дошли със своите стада и установили се в Добричко, Балчишко, Хърсовско, Кюстенджанско и други селища, както и заселници след пожара в Котел от 1894 г.
Най-масовите преселения от и към Добруджа са свързани с руско-турската война от 1828 – 1829 г. Многобройна е групата на тракийците – преселници от Сливенско, Ямболско и други райони на Тракия. Техни потомци днес преобладават в селата Мали извор и Алфатар. През 1773 г. по време на руско-турската война жителите на с. Алфатар се изселват в Бесарабия и отсядат в с. Олшанка, Херсонска губерния, днес Кировградска област, Украйна. На тяхно място в селището идват преселници от Сливенско и Ямболско, вероятно през размирните времена от началото на XIX в.
В Батово, Оброчище, Църква, Старо село се установяват българи от Одринско, Лозенградско и Странджанско.
В селата Владимирово, Главан (Силистренско), Гешаново, Сърнец идват преселници от с. Главан, Хасковско. Те са познати в Добруджа с групонима главанци.
Преселници от Разградско са капанците, дошли в Добруджа в началото на XIX в. Установяват се главно в село Бабук. Капанците са старо местно население за районите на днешните Разградска, Търговищка и Русенска области.
Многобройна е групата на преселниците от Северна Добруджа. След възвръщането на Южна Добруджа към България през 1940 г. те се установяват компактно в различни селища на областта – Соколово, Стожер, Дъбовик, Гурково, Стефан Караджа и др. Съставът на това население е доста пъстър, но всъщност в основната си част произходът му е от Шуменско, Провадийско, Тракия, Балкана и различни места на Югоизточна България. Изселили се след руско-турските войни от първата половина на XIX в., тези българи пребивават известно време в Бесарабия, по-късно се завръщат обратно към родината си и се установяват най-вече в Северна Добруджа. Те и до днес, особено в селищата, където се настаняват компактно, проявяват някои специфични черти в културата и традициите си. Потомците на преселците от Северна Добруджа организират всяка година свой събор в с. Дъбовик, общ. Ген. Тошево.
Чуждоетничните групи население в разглежданите области са представени от турци, гърци, татари, румънци, некрасовци – липовани или руси-староверци, цигани и др.
Литература
Василева, М. Демографски процеси в Добруджа от края на ХІV до 40-те години на ХХ век. – В: Добруджа. Етнографски, фолклорни и езикови проучвания. София, 1974, 9-21.
Георгиев, Г. Еркечаните и техния говор. – Известия на Семинара по Славянска филология, 1907, № 2, 133-200.
Георгиев, Г. Еркечката етнографска област в миналото и сега. Бургас: Димант, 2013.
Георгиев, Г. Откъде са дошли „ваяците“ в Североизточна България. Бургас: Димант, 2013.
Керемидчиева, Сл., А. Кочева, Л. Василева, К. Първанов, З. Сертова, Ил. Гаравалова, Р. Чернева. Еркеч – паметта на езика. Традиции и устойчиви тенденции в един архаичен български говор — говора на село Еркеч (днес Козичино), Поморийско. София, 2012.
Милетич, Л. Старото българско население в Североизточна България. София, 1902.
Народна култура на балканджиите. Т. 1. Габрово, 1996.
Стойков, Р. Селища и демографски облик на Североизточна България и Южна Добруджа през втората половина на ХVІ век. – ИВАД, ХІV, 1964, 97–118.
Романски, Ст. Народностен характер. – В: Научна експедиция в Добруджа, 1917 г. Доклади на университетски и други учени. Съставител и редактор проф. П. Петров. Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, II. изд. София, б.г. (1994).
http://ebridge.info/bg/statii/dobrudja-mnogolika-i-pystra#sthash.hsvJ1sgX.dpuf