Още през втората половина на ХІХ век Шопската историко-културна област, известна в балканската етнографска литература като Шоплук/ Шоплък, е привлякла вниманието на изследователите и в България, и в Сърбия, а напоследък – и в Северна Македония, от гледна точка на географското разпространение, потеклото, диалекта и културните особености на местното население. За етимологията на етнографонима „шоп” е създадена вече значителна литература, но все още е трудно строго научно да бъдат очертани границите, диалектната вариативност и етно-културните характеристики на шопите, определяни в българската етнология като етнографска група, част от целокупната българска народност (според Хр. Вакарелски).
Това произтича от нееднозначно тълкуваната историческа съдба на това родствено (а в миналото вероятно и тъждествено) в етно-културен смисъл население, населяващо централната планинска част на Балканския полуостров, където днес се събират държавните граници на Република България, Република Северна Македония и Република Сърбия. В бурната си история за последните 150 години това население няколко пъти е променяло своята държавна „принадлежност”; някои от особеностите на диалекта и народната култура на местното население, което днес е поделено между трите балкански държави и национално се самоопределя като част от три национални общности, са използвани за пропагандно-спекулативни цели в балканските столици още през 70-те години на ХІХ век.
В българската етнографска литература от началото на ХХ век най-използваният критерий е по географски район на обитаване (срв. статията „Етнографска група“ тук). И макар да се говори за единна „Шопска етнографска група” като за част от българската народност, в нейните граници се разграничават редица регионални групи със свои етно-културни особености: собствено шопи (или „дървени шопи”) в Софийско, граовци в Пернишко и Брезнишко, знеполци в Трънско, нишавци в Царибродско и Пиротско, височани в Годечко и Искрецко, мраканци в Радомирско, къцавци в Кюстендилско, кекавци в Дупнишко, кусаци в Самоковско, шаренодрешковци в Новоселско и т.н. Това е така, защото поради известната си в миналото пейоративна конотация, засвидетелствана от автори като П. Славейков, К. Иречек, Й. Цвиич, в България етнографонимът „шопи” се употребява като самоназвание единствено от населението в селата около столицата София. По същия начин в Северна Македония, според З. Малинов, за себе си говори като за „шопи” само населението на някои села около Крива паланка и Кратово, както и преселниците от тези села, а в Източна Сърбия често смесваните (от изследователите) названия торлаци и шопи нямат ясно определени локуси. Ето защо е по-коректно да се говори за Шоплук/ Шоплък като за средищна историко-културна област в централната част на Балканите.
Между балканските етнолози няма еднозначно становище не само по отношение на населението, обозначавано като „шопи”, за неговия произход и етногенезис, но и относно границите на Шоплука. В българската етнография през 80-те години на ХХ век В. Хаджиниколов обобщава различните гледища за географските граници на Шопската етно-културна област по следния начин: „Авторите разглеждат границите в доста широк смисъл на думата, като за шопи смятат населението на цяла Северозападна България. На времето си П.Р. Славейков поставя границата между шопи и населението на Североизточна България на р. Вит. Л. Милетич я туря при с. Мечка, между Плевен и Никопол. Хр. Вакарелски смята за Шоплук в широкия смисъл на думата територията с граници: долното течение на р. Искър, на юг Ботевградско, към изток Софийското поле, цяло Самоковско, Дупнишко, Кюстендилско, Източна Македония. По такъв начин шопите живеят не само в Софийско и съседните райони, но също и на север от Стара планина – във Видинско, Врачанско, Берковско и дори Ломско“. Според него шопската етнокултурна област и съответната й етнографска група обхващат Софийско, Пернишко, Трънско, Брезнишко, Царибродско, Радомирско, Дупнишко, Кюстендилско, Кратовско, Овчеполско, Паланешко и отчасти Кумановско. Такова разбиране за границите на Шоплука е утвърдено и в учебниците по етнография на българите, а като „средище на шопите” се смятат Софийско, Трънско, Брезнишко, Радомирско, Западно Кюстендилско, Босилеградско, Кумановско и Кратовско, но в битово отношение и по народни схващания за шопи се говори чак до р. Дунав при устието на р. Искър, в Ботевградско, Самоковско, на запад зад границата със Сърбия, а на югозапад – до Беласица. Всички автори са единни относно българския народностен характер на населението в тези региони и цитират известния извод на Ст. Л. Костов от първата половина на ХХ век, че „какъвто и да е произходът на думата “шоп”, ясно е, че това не е расово прозвище, т.е. свързано с расата и произхода на шопите, които както всички други българи са си славяни с чист славянски език”.
Разбирането за „Шоплук” включва и някои региони в Североизточна Македония и Югоизточна Сърбия. Западната граница на шопската историко-културна област и в миналото не е била ясно определена, доколкото според Й. Цвиич: „Много е тежко, почти невъзможно, да се прекара такава граница, защото сърби и българи по много свои особености са един и същи народ. Освен това помежду техните основни народностни ядра се намират големи зони със преходно население”. Общото мнение на антропогеографията в Сърбия, че западният дял на шопската област започва от белопаланечко-власинско-църнотравско-пчинските села, напоследък бе оспорено от акад. Вл. Стоянчевич, според когото „Понишавието и неговото население и етнографски, и исторически, и по езика и обичаите си значително се отличава от т. нар. Шоплук”, който се простира според него на изток от Брезник и Радомир, обхващайки Софийското поле до Етрополе, Златица, Пирдоп и изворите на р. Марица; още по-неточно според него е названието торлаци за населението в Пиротския край.
И в етнологията на Република Северна Македония напоследък се появиха няколко разработки относно особеностите на диалекта, носията и типа селища на обозначаваното като „македонски шопи” население в Североизточна Македония. Под Македонски Шоплук се разбират, според тези изследвания, регионите на Козяк, Средорек, Кратово, Кривопаланешко, Осоговията, Пиянец, Малешево и дялове от Злетовско и Горна Пчиня. Най-южната точка в Македония, където се употребява етнографонимът “шопи” за обозначаване на местно население, са селата Стиник, Бадилен, Барбарево и Байково в Огражден, в източния дял на струмишкото поле.
Това, което обединява в етно-културна цялост населението на тези региони, е общото название шопи, с което го наричат останалите групи население в България, Сърбия и Северна Македония. Поради пейоративния си характер, обаче, то не се приема като самоназвание от местното население и в трите държави, с редки изключения. Същото се отнася и за различните комбинации от езикови (диалектни) и културни маркери, посредством които изследователите (лингвисти, географи, етнографи, историци) се опитват да идентифицират едни или други групи от население в централната част на Балканите като „шопско” – такива единни критерии, покриващи всички изброени региони в България, Сърбия и Северна Македония, няма. Опитите напоследък да се обоснове изфабрикуваната по политически път теза за съществуване на „шопска нация”, различна от българи и сърби, не издържат сериозна научна критика, като не винаги се прави разлика между носителите на народната култура на дадена етнографска област и етнографската група. Докато групирането на населението по етнографски области се прави от изследователя и това са класификационни групи, определени отвън, въз основа на някакви обективни признаци на културата, то самоопределянето и разграничаването при етнографските групи отразява гледната точка на самите групи, т.е. погледът отвътре; знаците за отграничаване, названието и самоназванието са резултат от субективния избор на групите. Ето защо е по-коректно да се говори за Шопска историко-културно област, отколкото за „шопи“ като етнографска група от население със свое обособено самосъзнание.
Постепенно обаче, като резултат от формирането на балканските нации през последните двеста години, и особено след големите промени на Балканите от средата на ХХ век и ускорената индустриализация и урбанизация, процесите на интеграция в рамките на националните държави на групите население от (вероятно) единната някога Шопска историко-културна област се засилват и те се превръщат в неделима част от настоящите национални общности, в които са се вписали. Но макар и разделен в политико-държавно отношение в началото на новия ХХІ век (и хилядолетие), Шоплукът се превръща постепенно от повод за конфликти в трансграничен мост – посредник между сродните южнославянски народи (а днес – и държави); не случайно регионът между София, Ниш и Скопие е превърнат в един от Евро-регионите с особени перспективи за развитие.
ЛИТЕРАТУРА
Вакарелски, Хр. 1942. Групи на българската народност от битово гледище. – Известия на Българското географско дружество. Кн. 10, София, 236-258.
Иречек, К. 1899. Княжество България. Кн. ІІ, Пловдив.
Колев, Н. 1987. Българска етнография. София.
Kolev, D. 2001. Šopi kao etnografska grupa. – In: Vere manjina I manjinske vere. Niš, s. 168-177.
Костов, Ст. Л., Петева, Е. 1935. Селски бит и изкуство в Софийско. София.
Крстић, Д. 2002. Торлаци у Србији. – Пиротски зборник, 27-28, Пирот, 73-80.
Малинов, З. 2001. Jужната и западната граница на шопите во Република Македониjа. – В: The Border. Границата. Т. 1, София, 21-39.
Сефтерски, Р. 1984. Софийските шопи като историко-етническа формация в светлината на последните изследвания. – В: Народната култура в София и Софийско. София, БИД, 55-65.
Симеонова, Г. 1993. Етнографските групи и тяхната връзка с единството и многообразието на етническата култура. – Етнология, 1, 139-152.
Славейков, П. Р. 1884. Няколко думи за шопите. – Периодическо списание на БКн.Д-во. Кн. 9, София, 106-123.
Хаджиниколов, В. 1984. Проблеми на етнографското изучаване на София и Софийско. – В: Народната култура в София и Софийско. София, БИД, 11-30.
Христов, П. 2004. Границите на “Шоплука” и/или шопи без граници. – В: Сикимић, Б. (ур.) Скривене мањине на Балкану. Београд, 67-82.
Цвиjић, J. 1906. Основе за географиjу и геологиjу Македониjе и Старе Србиjе. Београд.