През 50-те години на ХХ век, след края на Втората световна война, настъпва първото голямо избуяване на младежки субкултури в Европа и САЩ. Тези колективни културни форми се появяват в резултат на новите образователни реформи, урбанизационните процеси, разрушаването на старата инфраструктура и не на последно място, благодарение на новата вълна имигранти в Западна Европа, идващи от пост-колониалните държави. Субкултурите са плод на културни и етнически смесвания и са особено видни сред младите хора в градска среда. В повечето случаи, субкултурите се определят от стиловите и музикалните предпочитания на младежите, но също така имат класов и идеологически характер и се намират в опозиция на доминиращата култура.

Субкултурните стилове днес са многобройни, но през втората половина на ХХ век като най-видими могат да се посочат движенията на хипитата, рокерите, както и скинхед, пънк и метъл сцените. В Източна Европа посочените младежки субкултурни стилове са определяни като продукти на западнизацията и в годините преди края на Студента война отношението към тях е амбивалентно. От една страна, те се разглеждат като израз на желанието за плурализъм, а от друга се приемат като антисоциални движения, който носят малка културна стойност, изразена чрез повърхностна имитация на западните субкултурни стилове. Тяхното навлизане в страните от Източния блок и по-специално в България идва с известно закъснение и носи различно значение за местните младежи.

В социалистическия период в България проблемите на младежта са приоритет на социологията, като емпиричните изследвания са насочени към актуални за времето си проблеми, свързани с миграцията на селската младеж към града през 60-те години, специфичните черти на второто поколение мигранти през 70-те години и появата на младежките субкултури през 80-те години. Постепенното намаляване на идеологическия контрол през 80-те довежда до спонтанното формиране на младежки групи, определяни като „неформални” или „субкултурни”. Започва да се говори за младежката опозиция в термините на „колективното дисидентство” и субкултурният протест започва да се разглежда като политическа реакция срещу системата. Възприемането на западните културни образци и модели на поведение („западнизацията”) продължава и през 90-те години, но настъпващите социални и икономически промени довеждат до ново вътрешно деление на младежките субкултури и до формирането на нови конкуриращи се идентичности, свързани с процесите на „европеизация”, „американизация”, „балканизация”.

Благодарение на културните индустрии и новите медии, съвременните субкултури стават все по-малко локални и все повече глобални и претърпяват много промени във външната си изява, норми и практики. Основните тактически действия на субкултурна съпротива днес са насочени срещу ценностите на доминиращата консуматорска култура, като в много случаи политическите или социални каузи започват да доминират над музикалното и стилово самоопределение. В началото на ХХІ век новите форми на субкултурна комуникация представляват субкултурни мрежи, осъществени през каналите на новите медии. Тези мрежи са наднационални и символичната им политика е глобална, макар и да е провокирана от локални проблеми. Те също така се формират в резултат от ограничаването на публичното пространство и често си служат с тайни кодове. Нарастващите социални вълнения сред младите хора, които варират от анти-социално поведение до масови размирици, показват че младежкото субкултурно противодействие продължава да съществува и в съвременната пост-модерна ситуация.

Литература

Барова, В. Субкултурната идентичност. Поглед отвътре навън. София, Парадигма, 2017.

Митев, П.-Е. Градивната енергия на доверието. – Народна култура, 1987, 32-33.

Митев, П.-Е., С. Ковачева. Младите хора в европейска България – социологически портрет. София: Фондация „Фридрих Еберт”, 2014.

Hall, S., T. Jefferson (eds.). Resistance through Rituals: Youth Subcultures in Post-war Britain. London, Routledge, 1976.

Pilkington, H. et al. Looking West: Cultural Globalization and Russian Youth Cultures. Pennsylvania, 2002.