Кръщение


Православието, както и католицизмът съдържат седем тайнства: кръщение, миропомазване, покаяние, причастие, свещенство, брак и елеосвещаване. В своята съвкупност седемте тайнства освещават живота на човека – като индивид и като член на род и общност – и му гарантират благодатна пълнота. Сред тях светото кръщение и причастието могат да се отделят като непосредствено установени от самия Иисус Христос и насъщно необходими за всички християни (те са т. нар. „евангелски” тайнства).

Останалите тайнства, въпреки че също намират своите корени в словото Божие и – пряко или косвено в словата на Спасителя, са утвърдени постепенно от Църквата, като някои от тях (брак, свещенство, дори - елеосвещаване) се извършват не над всички членове на Църквата. Според църковните постулати кръщението е духовно раждане, при което чрез приемането на вярата в Иисус Христос умира природният човек с присъщия му първороден грях и се ражда новият човек. То представлява приемане на спасителната сила на изкупителния Христов подвиг. Това е единственото тайнство, което при отсъствие на свещеник може да бъде извършено и от мирянин (мъж или жена) по силата на всеобщото свещенство в християнството. Отделните деноминации практикуват кръщението по различен начин: православните потапят детето в купела със светена вода, католиците обливат детето с нея, а повечето протестанти практикуват водно кръщение на възрастни хора, а не на новородени. При баптистите кръщението се извършва чрез пълно потапяне в река, воден басейн или баптистерий (специално място за кръщение в църквата).

От дълбока древност до наши дни кръщението е първото условие за социализацията на индивида. Основание за това получаваме от факта, че едва след като получи своето име, детето може да бъде прието като пълноправен член на общността. В българската народна култура, преди да се кръсти, детето е назовавано с различни имена, повечето от които показват обидно и пренебрежително отношение към него. Примери за това са обръщенията тъпанче, пепелаш/пепелашка, сурко, голчо, цуре, цурче и т.н. В някои от тях, като циганче, помаче, еврейче и др., е заложена идеята за липса на етническа и верска принадлежност на индивида преди ритуала на кръщението. Без да е получил своето име, новият член на колектива не може да бъде причислен към него не само на микро-, но и на макроструктурно ниво. Наред с това на този акт се придава и изключително сакраментално значение, тъй като некръстената душа не може да попадне в рая, а ще бъде подложена на адските мъчения. В потвърждение на това е и фактът, че непосредствено след обреда в черквата детето е оставяно за кратко време до огнището на къщата. Това, според някои изследвания, показва, че промяната в социалния статус се извършва в пряко съприкосновение с най-важния структурнообразуващ жилищен елемент.

Обичаят кръщене е подробно описан в българската етнографска литература, като схемата му, в общи линии, е еднаква за отделните райони на страната. В традиционния си вариант кръщението на дете се извършва в първите десет дни след неговото раждане. Това е и основната причина по традиция майката да не присъства на обреда в черквата, защото докато не направи 40 дена от раждането на детето и не изпълни обреда чиста молитва, тя не пристъпва в храма.

Старата българска традиция повелява кръстник на детето да стане кумът, венчал неговите родители. При него се отива вечерта преди празника, като му се носят прясна питка, бъклица вино и печена кокошка. Той от своя страна приготвя пелена, окичена със сърмени и копринени шевици, т.нар. кумово платно. Неговата съпруга, кръстницата на детето, трябва да изплете повой (дълга плетена връв, с която се увива повитото дете). Това са и първите дрехи, в които се повива детето, след като свещеникът го извади от купела със светената вода.

След кръщението детето се занася на майката, която го поема от ръцете на кръстника през прага на къщата си. Разменят се традиционните думи: „Еврейче ми го даде, християнче ти го връщам!” След обяд на празника със специална покана в дома на детето се събират неговите роднини, близки и съседи. Всички носят дарове, но най-голям е този на кръстника. Присъстващите благославят детето и му поднасят дарове.

По време на комунизма в България този обичай претърпява съществени изменения. Въпреки че Църквата е поставена под властта на Държавата, че са ограничени всички правомощия на свещенослужителите, че „нелоялните” към новата власт са отстранени от постовете, които заемат, хората проявяват някаква странна и необяснима привързаност към религиозността. Тяхната „съпротива” е отразена в резултатите от започналото през 1962 г. социологическо проучване (на практика то е интердисциплинарно, тъй като включва редица специалист и от други научни области) върху „Процесът на преодоляване на религията в България”. Вместо да се „модернизират” и трайно да се привържат към атеизма, 52,42% от всички новородени деца са кръстени или обрязани.

Реакцията на държавата след появата на това изследване е светкавична и дори пресилена, като до средата на 70-те години са приети редица инструкции, чиято крайна цел е максималното ограничаване на разрешените до този момент църковни ритуали. Още в 1969 г. е приета инструкция за налагане на гражданските ритуали в България, която в допълнение към гражданския брак, въведен още през 1945 г., изработва социалистически варианти и на другите религиозни обреди – гражданско кръщение и гражданско погребение. За да замести църковното кръщение, е въведен граждански ритуал „именуване на дете”. Според инструкциите за неговото провеждане младите семейства трябва да бъдат „официално поканени“ да вземат участие в ритуала, който се провежда в ритуалната зала (която трябва да бъде декорирана с портрет на вожда и учителя Георги Димитров с група деца, както и портрет на председателя на Министерския съвет – т.е. на Тодор Живков).

Веднага след т.нар. „промени” се наблюдава своеобразен бум на кръщенетата. Най-предпочитани за тази цел са манастирите или старите черкви. Те предлагат уют, уединение, създават някаква романтична атмосфера, разположени са сред природата, могат да присъстват повече гости.

Литература

Банкова, П. Социализацията на индивида в контекста на обичаите и обредите, свързани с бременност, раждане и отглеждане на дете. – В: Културни процеси в съвременната българска нация. Т. 1. София, 2001.

Банкова, П. Свидетелства за светото кръщение. – Във: Вяра и култ. Годишник на асоциация „Онгъл”. Т. ХV, София, 2016.

Кордатос, Ян. Древни религии и християнство. София, 1980.

Методиев, М. Обезличаването на Православната църква от комунистическата държава. – Християнство и култура, № 21, 2007. http://dveri.bg/component/com_content/Itemid,100658/catid,120/id,4839/view,article/.