Изследователските търсения на етнолозите в областта на обичаите при смърт и погребение у мюсюлманите дават основание да се предположи, че те представляват синкретично единство между ислямски погребален обред и един архаичен пласт от традиционни представи и практики.

Ислямската норма задава структурата, основния състав и осмислянето на единството в ритуала при смърт и погребение. Мъртвият е в състояние на молитва: той е измит, т. е. с абдест, положението на неговото тяло (включително и в гроба) е винаги ориентирано към Мека. По време на погребението мъжете от селищния колектив изпълняват в негова чест молитви (намаз, дуви), а пропуснатите през живота му се компенсират с обичая девир. Мюсюлманските названия на покойния в Родопите, например, са меит, мейти. При българите мюсюлмани от Тетевенско се нарича дженазето – от дженаза, което означава погребение и молитва при погребение. Повечето мюсюлмани в България възприемат Азраил като ангел на смъртта.

Погребалният обред завършва със „събуждането” на мъртвия от ходжата и според общоислямските представи покойникът „отговаря” на първите въпроси за своята верска принадлежност пред ангелите, изпратени от Аллах.

Проявление на по-архаичния пласт от вярвания и практики при мюсюлманите в България са, например, оплакването, пазене на покойния у дома и следпогребалните обичаи. Те се срещат както при българите мюсюлмани, така и при турците. В последните години се наблюдава известно противопоставяне между някои норми на традиционния ислям и каноничните елементи, които са възприети от получилите образованието си извън България млади мюсюлмани. Това се отразява и в обичаите при погребение. Например, проблемно се оказва погребването на мюсюлмани с български имена или облечени и положени в ковчег, практика, наложена през социализма, която обаче се предпочита от някои мюсюлмани днес.

Според исляма грижите за починалия приключват с погребението. След това съдбата на неговата душа е изцяло в ръцете на Аллах и живите не могат да я променят със своите действия. Етнолозите наблюдават обаче тенденцията споделеното жизнено пространство да прави културните граници между различните етнически и религиозни общности пропускливи. С мюсюлманското погребение всеки покойник е подготвян за Съдния ден. Това е основна коранична идея, която определя съдържанието на ритуала и отразява възприемането на смъртта като универсална категория.

На 52-рия ден, в който според мюсюлманите настъпва качествена промяна в състоянието на покойния, се изпълняват два важни обреда, които се припокриват с термина мевлид. Така се нарича курбанът за мъртвия, който трябва да го пренесе през Моста към Рая. Същото име носи и обредът, с който се отбелязва рожденият ден и животоописанието на Мохамед. Той се изпълнява, за да осигури застъпничеството на пророка Мохамед. В ислямски религиозен контекст се поставят и схващанията за пътя към другия свят, за Рая и Ада, където след Съдния ден ще попаднат тези, които приживе са спазвали или нарушавали основните религиозно-етични норми.

Литература

Габровски, М. Обичаи и обреди при смърт и погребение. – В: Родопи. Етнографски проучвания на България. ЕИМ-БАН. София, 1994, 191-208.

Кюркчиева, И. Светът на българите мюсюлмани от Тетевенско – преход към модерност. София: МЦИМКВ, 2004.

Лозанова, Г. 1999. Ангелът на смъртта Азраил в светогледа и наративната традиция на българите мюсюлмани. – В: Турският фолклор в България. Шумен, 40-57.

Николчовска, М., С. Тодорова, А. Шукерова. Момчилград – природа, археологически паметници, традиционна народна култура. София: МЦИМКВ, 1996.

Троева, Е. 2012. „Традиционен” и „нов” ислям в България. – Български фолклор, № 3-4, 5-23.