Основен дял от фолклорната неприказна проза, преданията разказват за историята, мислена като човешка и засягаща конкретно общността. Терминът предание произлиза от самата устна култура: изразът „така е по предание” е начин да се внуши достоверност и да се увери слушателят, че казаното е част от колективната памет, съхранявана през поколенията. Централни теми в преданието са произходът и развитието на селището или рода, както и случки и събития, свързани с отделни личности или с местности в околността. Всяко селище има своя история, съхранена в преданията му, чрез която изгражда своята идентичност. Едновременно с това, споделяйки общи герои и събития и обща насоченост при тълкуване на действителността, тази специфична селищна история го обвързва с по-общата история на етноса, а след създаването на националната държава – и с общата национална история.

За преданието е характерен локализъм, което означава ограниченост в рамките на селищната територия, като разказаните случки не напускат пределите на познатото свое пространство. Дори значителни исторически личности или събития, които са свързани със съдбата на целия народ, в преданията се отразяват само доколкото са станали част от местната история – засегнали са развитието на селището или са станали в близката околност. Показателни в това отношение са преданията за Васил Левски – там, където хората разказват за него, посочват коя къща от селището е посещавал, къде се е крил, с кого от местните хора е общувал и т. н. Фолклорната история съдържа повествования за конкретните предци – за основателите на рода или за изявени личности от него; за близки и познати, играли някаква роля в селищния или във фамилния живот. Затова и герои на преданията са реални хора, за които по една или друга причина се пази спомен.

Времето в преданието не надхвърля границите на общностната човешка памет, на предаваната по устен път история на общността. Събитията, които напускат тези граници, получават митически измерения и попадат в легендите или в междинната група на легендарните предания. Най-старият момент, до който хронологически стигат събитията в преданието, е основаването на селището: моментът на неговото възникване е и начало в съществуването на конкретната общност, начало в историческото измерване на времето. От друга страна, за нашата етническа устна колективна памет пределна епоха, която се схваща като начало на българската история, е падането ни под османско владичество. Това е времето, което се възприема като повратен момент, с който започва нашето летоброене, той е епохата, с която завършват митическите времена и с която започва времето на днешните хора.

Това обаче важи за фолклора, документиран в миналото. Неговото съвременно развитие показва, че началната историческа граница се е изместила и днес като предел на миналите исторически събития се сочи Освобождението от османско господство. Самият османски период вече е отвъд непосредствения опит и е до голяма степен митическо време, поради което „от преди турско” или „още по турско” става синоним на „много отдавна”, „от незапомнени времена”. Това потвърждава принципната подвижност и ре-актуализация на границите в колективната човешка памет и в предаваната по устен път история. Друг начин да се означи голямата отдалеченост на събитията във времето е животът на две или три поколения назад: „от преди дядо ми”, „прадядо ми е бил още малък, когато…” и пр. Свидетелството на предишните поколения, с които реално може да се влезе в контакт, е пределът на паметта, основана на устната традиция, то най-буквално е границата на запомненото време.

Онова, което се случва в преданието, не напуска пределите на практическия опит, както не напуска границите на своя свят. И все пак чудесното, в смисъл на свръхестествено, не е изключено от кръга на тези разкази. Разказва се, например, за срещи с чумата или с други болести по време на епидемии; за хайдути-воеводи, които не ги лови куршум, или които имат крилца под мишниците си и чаталести сърца и т. н. От гледна точка на днешния практически разум тези явления са фантастични, но те не са такива в преценката на традиционния носител на фолклор, за когото са допустими в пределите на неговия свят. За разлика от легендата, в която чудесното е свидетелство за намесата на свръхестествени сили, чудесното в преданието е средство да се подчертае колко изключителен и необикновен е героят, средство да се означи по-голямата му важност и по-високият му статус в йерархията на ценностите.

По-особена група в това отношение са легендарните предания, които са на границата между легенда и предание. Те описват събития, които за конкретното селище са гранични – случили са се на границата между митическото и историческото време и очертават символичните граници на селищната територия. Както в легендата, централното действие в тях е чудо, което преобразува действителността, но резултатът от него еднозначно се локализира в познатата за общността околна среда – избликнал извор, отсечена скала, прорязан в планината пролом и др. Героите на легендарните предания са на границата между човешкия и свръхестествения свят – те са митологизирани представители на човешката общност, по произход са смъртни, но със своята сила или святост са придобили способността да оставят трайни следи в природната среда: светци (св. Иван Рилски, св. Петка и др.) или последните владетели и защитници на българското царство при завладяването му от османските турци (Крали Марко, цар Иван Шишман, цар Костадин и др.).

Литература

Георгиева, А. Разкази и разказване в българския фолклор. София, 2000, 27–31, 38–41.

Коцева, Й. Неприказна проза. – В: Етнография на България. Т. 3. София, 1985, 287–292.

Живков, Т. Ив. За спецификата и развитието на българските народни предания. – В: Тодор Ив. Живков. Фолклор и съвременност. София, 1981, 164-170.