Разказът в широкия смисъл понятието са отнася до всички жанрове на неприказната проза (легенда, предание и устен разказ), а в тесен смисъл с него се обозначава само т. нар. устен разказ, който предава лични преживявания на разказвача или на негови роднини, познати, случайни събеседници. До момента този вид фолклорни текстове нямат общоприето название в българската наука и се означават по различен начин: освен устен разказ, се използват още народен разказ, меморат, житейски разказ, личен разказ, всекидневен разказ, автобиографичен разказ, персонален наратив, разговорен наратив.

Това са разкази, които се създават от отделната личност в процеса на неформалното общуване и се отнасят за конкретни събития с индивидуално значение, с акцент върху личния опит и субективното преживяване. Възприемат се като свидетелства за реално случили се събития, но същевременно в тях намират място познати фолклорни мотиви и образи; проявяват се устойчиви знания, представи и модели на поведение, характерни за традиционната култура. Тези им особености ги превръщат в обект на изследване от фолклористите и етнолозите. В друга перспектива устните разкази се използват от историците като източник за проучването на т. нар. устна история или микро-история – историята, пречупена през опита на обикновените хора, свидетели или участници в „големите” историческите събития.

Във формално отношение устните разкази не се отличават с фиксирана структура и са много свободни по отношение на своя сюжет, композиция и стилови особености. Дълго време те остават извън схемата на утвърдените фолклорни жанрове. В България отделни устни разкази започват да се записват след Освобождението, но се осмислят като специфичен жанр от фолклорната проза едва през седемдесетте години на ХХ век. Системното им събиране, проучване и анализ започва през деветдесетте години, а днес те са сред най-широко изследваните и обсъждани фолклорни форми. Изследователите изтъкват разнообразните функции на устните разкази в психологически, социален и културен план. Чрез личните разкази човек подрежда и осмисля житейски факти, конструира една значеща и удовлетворяваща реалност, създава и утвърждава собствената си идентичност. Разказването е една от стратегиите за поддържане на вътрешно равновесие и за справяне с травматични събития. От друга страна, разказвайки за себе си пред другите, индивидът споделя своя опит, легитимира избрания образ за себе си, стреми се да се интегрира в общността и да получи определена социална роля. Наред с това, чрез разказите на другите всеки разширява собствените си граници, набавя си знание и опит, усвоява наративен репертоар. Така някои от личните разкази получават по-широко разпространение и се включват в общия културен фонд. Обмяната на разкази функционира като един от механизмите за конструиране и поддържане на общност, за утвърждаване на споделени ценности и идентичности, за предаване и обогатяване на колективното знание и картина на света.

Фолклористиката разграничава няколко групи устни разкази. Демонологичните разкази описват срещи и взаимоотношения с различни свръхестествени същества (змейове, самодиви, вампири, таласъми, буганци и пр.). Разказите за исторически лица и събития предават лични впечатления и спомени за близкото минало (в наши дни, най-вече от времето на Втората световна война и периода на социализма). Религиозните разкази са свързани с религиозни преживявания, най-често тълкувани като чудеса (изцеления, знамения, сънища, видения и др.). Общи места (топоси) в тях се явяват храмове и светилища, поклоннически пътувания, чудотворни обекти (аязми, свещени гробове, икони, мощи и др.), както и сакрални персонажи, като Богородица, Исус Христос, ангели и светци. Всекидневните разкази се занимават със случки от ежедневния живот. Тук се причислява и автобиографичният разказ като разгърнат устен разказ, проследяващ житейската траектория на индивида, макар че той може да включва и елементи от останалите групи.

За разлика от някои „класически” фолклорни жанрове като приказката и легендата, които все повече губят своето значение и традиционни функции, устните разкази са широко разпространени и актуални в съвременността. Различните им разновидности намират място в популярни издания, в печатни и електронни медии, а в последно време и в глобалната мрежа.

Литература

Ангелова, Р. Проблеми на терминологията на българската народна разказна проза. – Български фолклор, 1975, №1, 23

Коцева, Й. Прозаични жанрове. – В: Етнография на България. Т. 3. София, 1985, 292.

Добрева, Д., В. Ганева-Райчева (съст.). Български фолклор, 1997, № 5-6, Разказването.

Баева, В. Разкази за чудеса. Локална традиция и личен опит. София, 2001 (2013).

Ганева-Райчева, В. Разказване и идентичност. София, 2004.

Георгиева, А. Фолклорни измерения на християнството. Устни разкази и локална религиозност в района на Бачковския манастир „Успение на Пресвета Богородица” и на Хаджидимовския манастир „Св. Великомъченик Георги Победоносец”. София, 2012.