В условията на османското владичество приложното поле на българското обичайно наказателно право е крайно стеснено. То е ограничено само в по-маловажни правонарушения: дребни кражби и имотни повреди, които не засягат пряко интересите на османската власт.

След Освобождението обичайното наказателно право е почти напълно елиминирано в условията на новата българска държава. През този период обичайното наказателно право, макар и пряко свързано с икономичеката база, се променя под влияние на развитието на новите обществено-икономически процеси, поради което проявява значителна устойчивост.

Традициите от миналото се откриват преди всичко в схващанията за основните понятия в областта на наказателното право, които се характеризират с почти същата неточност и неустановеност както през последните години на османската власт. Така например за означаване на престъпните действия и след Освобождението няма специални названия. Те биват наричани най-общо „пакост“, „беля“ – „Що ти требвà тази беля“ (с. Стубел, Врачанско).

С много малки отклонения традициите от миналото в обичайното наказателно право след Освобождението са запазени и в отношението към престъплението и към извършителя на престъплението. Обичайното наказателно право разглежда понятието „престъпление“ в тясна връзка с понятието „вина“. За да има престъпление по обичайното право, трябва да има вина. В противен случай извършеното действие не се смята за престъпление. От гледна точка на това, несъзнателно извършилият престъпление и след Освобождението обикновено не се смята за виновен и не подлежи на наказание – „опрощава се“. По същата причина не подлежат на наказание децата и малоумните, но и в двата случая подбудителите или съветниците, ако има такива и ако са възрастни и нормални, се наказват. Обикновено на престъпление, извършено от малолетен, се гледа със снизхождение – казва се, че е „детска работа“. За престъпление, направено от дете, отговаря неговият баща или настойник. Ако има някакви щети, той трябва да ги заплати – „той отговаря“ (с. Горна Кремена, Врачанско).

По-различно е отношението на обичайното право към пияния, извършил престъпление, макар да го е извършил несъзнателно. И след Освобождението пияният смутител на обществения ред се смята за виновен и се наказва.

И след Освобождението този, който е извършил правонарушение при самоотбрана, не се смята за виновен. „Гледа се кой е започнал боя – той е виновен“ (с. Камено поле, Врачанско); „виновен е, който го е нападнал“ (с. Алтимир, Врачанско). Убийството обаче, за разлика от периода преди Освобождението, дори да се докаже, че е извършено при самоотбрана, се смята за престъпно деяние и се наказва. На извършителя се налага „половин наказание (от официалния съд)“.

Значително по-големи отклонения от традициите се откриват в сферата на престъпленията и наказанията. Престъпленията все повече застрашават собствеността, а наказанията от своя страна все по-строго я защитават.

Утвърждаването на частната собственост е свързано с превръщането на кражбата в едно от най-често срещаните престъпления. Кражбите биват преди всичко едри: на добитък – агнета, волове (с. Грамада, Видинско); „кражби по бостани“ (с. Горна Кремена, Врачанско); кражби на жито, кукуруз (царевица) (селата Камено поле, Стубел, Врачанско). И след Освобождението според обичая откъсването на плодове от чужд имот само с цел да бъдат опитани не се смята за кражба: „ако си набереш от лозе да ядеш, не е пакост; ако си набереш в торба, пакост е” (с. Горна Кремена, Врачанско).

Широко разпространени са и посегателствата над чужди имоти – преораванията на межди и слогове. Те са повсеместно явление, особено в равнинните села. „Преораването пак е кражба“ (с. Доктор Йосифово, Монтанско).

Макар и по-рядко, стават и убийства. В повечето случаи това са убийства при спорове за имоти – напр. „скарали се баща и син за имот“ и синът убил баща си.

По-рядко срещани са правонарушения като влизане на добитък в чужд имот; побоища, предизвикани от пиянство – „пияни сбивания“; нарушения на морала; обида и клевета.

Най-често прилаганото по обичайното право наказание и след Освобождението е паричната глоба. Някъде тя е основното и дори единственото наказание. Понякога глобата се заплаща в натура: крадецът бива заставян да върне, напр., толкова агнета, колкото е откраднал.

Практикува се и опозоряването. То се прилага главно при кражба и се изразява в разкарване на крадеца из селото, накичен с откраднатата вещ. Това е „най-убедителното наказание“. То „нема да се забрави никога“ от този, който го е получил – „затворът се забравя, но обидата не се забравя“ (с. Камено поле, Врачанско). Разкарването из селото на показ има морално-етичен характер – извършва се само „за назидание“. Освен него виновникът получава и друго наказание – „наказанието си е отделно“. Последното се прилага, за да му „почувства (виновникът) тежестта“, а разкарването – „това е за съвестта“ (с. Алтимир, Врачанско).

Макар и непозволен от официалната власт, боят също продължава да се прилага в обичайната практика. Прилага се предимно по отношение на пияниците и крадците, често като допълнително наказание към глобата. Към него се прибягва, когато виновникът „не признава“ извършеното престъпление, когато е „непокорен“. Нанася се обикновено от прислугата към общината или от т.нар. патрулджии (нощни караули) и поляци (пазачи на полските имоти) по нареждане на кмета – тайно, за „да не се разбере, да не се разчуе“, тъй като потърпевшият „има право да ги съди“ (с. Доктор Йосифово, Монтанско).

Виновникът трябва да бъде наказван лично. Не се допуска друг да изтърпи наказанието вместо него (селата Ново село, Грамада, Видинско): „да му е мислил, кога е правил пакост“ (с. Камено поле, Врачанско); „щом не е малолетен, той си отговаря“ (с. Камено поле, Врачанско).

Поради ограничения характер на промените, настъпили в обичайното наказателно право вследствие същественото ограничаване на неговото приложно поле от официалната власт след Освобождението, то запазва дълго време своя традиционен облик – почти до началото на социалистическите преобразувания в средата на ХХ век.

Литература

Андреев, М. Българското обичайно право. София, 1979.

Маринов, Д. Жива старина. Кн. VI. Русе, 1907.