Болестта в традиционната култура се възприема като резултат на нарушена социокултурна норма и свръхестествена намеса. В доиндустриалното общество разболяването се приписва на редица болестотворни демони. Високата детска смъртност в миналото е причина децата често да се мислят като жертви на различни демонични същества. Същото важи и за високата смъртност при родилките.
Лехусниците са болестотворни демони, които според народните вярвания вредят на родилките, като предизвикват родилна треска. Познати са с наименованията лихусници (Горнооряховско), лауси (Ловешко), арменки, ерменки (Странджа), ирменки (Ямболско). Лехусниците и арменките са душите на умрели бременни жени и родилки. Те са 3, 7 или 12 сестри, описвани като млади жени в бели дрехи или като грозни старици. Ерменките имат различни недъзи: първата е куца, втората сляпа, третата няма, четвъртата глуха, петата зъбата, шестата носата, седмата гърбава, осмата кривоврата, деветата кривоуста. Опасни са за родилката до 40 ден след раждането. Срещу тях жените носят чесън, пара, червен конец. На навите се приписват продължителните кръвотечения и главоболие на родилката, както и плач, болести и смърт при новородени.
С наименованието горска майка се обозначава болестотворен демон, който предизвиква безсъницата при децата. Тази детска болест се нарича и нощница. Според традиционните представи горската майка живее по горите и идва в къщата само когато се изпрати чрез магия. Тя плаши децата нощем, като придобива облика на различни животни – свиня, крава, коза, куче или патка. Описва се и като грозна и зъбеста жена, с глава като на бик и очи като на бивол. Нападнатият от горската майка не може да заспи, защото тя пропъжда съня. От болестта човек може да полудее и да умре, ако не се лекува с баяне. Дрехите на болния се накадяват преди лягане с тамян и билки.
Друг болестотворен демон в българските народни вярвания е мората. Позната е с наименованията мрава, морава (Родопите). Произходът й се свързва с човек, който е загубил живота си насилствено или при когото са нарушени норми на погребалната обредност. Описва се като мъж, жена, куче, бивол, квачка с пиленца, птица, черна пеперуда, кълбо. Мората измъчва човек по време на сън. Тя го души, натиска го по гърдите и той се задушава. Вярва се, че мората пие кръв, като напада най-често деца. На пострадалите остават сини петна по тялото. Средство против мората са прекръстването, молитвата и водосветът, използват се и чесън, ножици, кръст и тамян. Широко разпространено в Родопите е вярването, че човек при събуждането си трябва да помръдне палеца на крака си, за да прогони болестта.
Руса е наименование на болестотворен демон, който предизвиква рани по лицата на малките деца (Гоцеделчевско). Русата се описва като грозна жена. Болестта се лекува с баяне.
В Софийско кръвотечението от носа се нарича мрат. Така се назовава и кокоша болест, която вреди на домашните птици. Мратинякът прилича на голяма грозна черна кокошка с големи очи. В Западна България против болестта на св. Мина се коли черно пиле на прага на къщата.
С треска в миналото българите обозначават обикновено маларията. Според народните представи треските живеят на край свят. Те са седем сестри и ходят заедно. За предпазване от треска хората отбелязват Сретение Господне. Против нея се извършва баяне, използват се билки като бял равнец, момина сълза, коприва, подъбиче и трескавиче.
Холерата е позната като „испанската болест”. Според народните представи тя живее на край света. Холерата е грозна, дрипава и невчесана жена. Вярва се, че е сестра на чумата. Холерата се страхува от съботни кучета (родени в събота), от тръни и се лекува с чесън.
Червенка е народното название на болестта червен вятър. Червенката се описва като много дебела и грозна жена. Болният трябва да се въздържа от различни храни – люто, солено, кисело, да не пие вино. Лекува се със самовилски или змейски билки, брани на Еньовден. Болестта се заплашва, че ще бъде изгорена с огън, изметена с метла, сресана с гребен и издялана с нож.
Демонизира се и най-страшната епидемична болест в миналото – чумата. В Източните Родопи я наричат каран. Според вярванията чумата живее в „чуминото село”. Тя може да се превръща в различни животни или се описва като грозна жена в черни дрехи. Чумата притежава свои предмети – режещи и прободни инструменти, с които убива. Вярва се, че записва жертвите си в тефтер. Тя има дете и хората й оставят корито и вода, за да го окъпе. Според народните представи чумата се изпраща от Господ или от св. Харалампи, за да мори грешните хора, и тя проявява милост само към сираци. Като предпазно средство срещу чумата в миналото се практикува заораването на селищата от двойки хора и животни близнаци. Широко разпространена практика по време на чумна епидемия било хващането на ‘жив огън’ от триене на лескови пръчки, с който се опалвали хората. Повсеместно в българските земи братята светци Антон и Атанас се почитат като покровители на чумата. На св. Харалампи (Чуминден) хората не работели, тъй като светецът се считал за господар на чумата. Тогава раздавали намазани с мед питки по комшиите. Липсата на чума в съвременността се обяснява с представата, че е затворена някъде.
Болестта шарка в миналото също се демонизира, а названието й се табуира – нарича се лелка, бабичка, госка, сладка и медена, позната е и с наименованието сипка. Шарката идва в човешкия дом от край свят. Широко разпространено е вярването, че шарката обича да се крие във вълна. В нейна чест се празнуват св. Варвара и св. Сава. Разпространена е представата за шарката като за стара жена. Понякога болестта се мисли в колективния образ на две или три сестри, като най-старата е най-опасна. За болестта се вярва, че обича да яде сладко и затова й оставят сладки ястия. Още се пази споменът за едрата шарка, която е била смъртоносна. В по-ново време шарката се счита за детска болест. Вярва се, че тя може да се умилостиви. При наличие на болест в едно селище в миналото се спазват различни забрани – не се коли, не се вари, не се пържи, не се пари вълна, не се готви блажно, не се върши женска работа, не се събират мъж и жена.
Влас е название за демонизирана болест по говедата. В нейна чест се празнува 11. II. – Власовден, когато се извършва жертвоприношение. На този ден воловете не се впрягат, жените не предат, за да не „стане влас” в очите и не месят хляб „за да не се власява”.
В хода на модернизацията през XX век и на развитието на медицината представите за демоните на болестите отпадат от светогледа на българите и в съвременността се срещат само в някои народни песни и приказки.
Литература
Богданова, Л., Ст. Бояджиева, Н. Кауфман, К. Михайлова, Л. Парпулова, С. Петкова, Ст. Стойкова. Български народни балади и песни с митически и легендарни мотиви. – СбНУ № LX, ч. 1. 1993.
Ватев, С. Народни песни от Софийско. – СбНУ № XLIII. 1942.
Георгиев, М. Традиционната медицина в предметната област на етнологията. – В: Етнографски проблеми на народната култура. Т. 4. София, 1996, 9-29.
Георгиев, М. Слово за словото. Опит върху антропологията на ритуала. София, 2002.
Кепов, Ив. Народописни, животописни и езикови материали от с. Бобошево, Дупнишко. – СбНУ № XLII, 1936, 1-288.
Маринов, Д. Народна вяра и религиозни народни обичаи. София, 1994.
Петкова, С. Чума село изгорила. София, 1996.
Попов, Р. Светци и демони на Балканите. София. 2002.
Попов, Р., М. Георгиев. Мора. – В: Българска народна медицина. Енциклопедия. София, 1999.
Попов, Р., А. Стойнев. Нави. – В: Българска митология. Енциклопедичен речник. София, 1994, 224-225.
Сталийски, Ц. Баяния, врачувания и лекувания от Ломско. – СбНУ № XII, 1895, 142-145.
Стаменова, Ж. Народен мироглед. – В: Пловдивски край. Етнографски и езикови проучвания. София, 1986, 293-309.
Троева-Григорова, Е. Демоните на Родопите. София, 2003.
Троева-Григорова, Е. Демоничното тяло. – В: Митология на човешкото тяло. Антропологичен речник. Съст. и научен ред. М. Георгиев. София, 2008, 257-289.
Троева, Е. Демонизираните образи на другостта. – Етнографски проблеми на народната култура. Т. 8. Съст. А. Анчев. Академично издателство „Проф. М. Дринов”. София, 2011, 151-176.