Темата за есхатологията или за края на свeта заема важно място в религиозния светоглед на мюсюлманите. Тя присъства почти във всички сури (глави) на свещената книга на исляма – Корана, а вярата в Съдния ден е един от трите основни принципа на религията, наред с „единствеността” на Бога и пророчеството.
Мюсюлманските есхатологичните представи се опират на ислямската концепция, според която съществуването на „земния”/„видимия” свят (тая дуня) е само временно, а човешкият живот представлява „изпитание“ и подготовка за момента, в който Бог (Аллах) ще направи преценка на добрите и лошите дела на своите творения, за да определи дали заслужават награда или наказание във вечния живот съответно в рая (дженнет, араб. ал-джанна, мн. ч. ‘градините’) или в ада (джендем, от араб. джахим или джаханнам, ‘дълбините’). Друго основно положение в мюсюлманските есхатологични представи е, че животът след смъртта преминава през два етапа: индивидуален, който започва със смъртта на човека и продължава до общия – неизбежен и очакван от цялото човечество „край на света” (каймет), когато всички хора, живели някога на земята, ще се бъдат съдени от своя Създател.
В традиционните мюсюлмански вярвания противопоставянето на „грешните“ и „праведните“ започва още при настъпването на смъртта. Азраил – ангелът, който отнема („изтегля”) душата от тялото на умиращия, проявява различно отношение към злосторниците и към онези, които са вършили добри дела: на първите той се явява в образ, който предизвиква ужас и отвращение, а на вторите – в прекрасен ангелски облик; праведните души отнема отдясно, душите на грешните – от лявата страна; душите на праведните примамва с ябълка, а грешната душа вади с калъч и т.н.
Но същинският предварителен съд се състои непосредствено след погребението. Последен при гроба остава имамът и произнася молитвата телкин. Тогава душата се връща в тялото (т. нар. „събуждане в гроба”), а с нея – и неговите сетива. Пред покойния се явяват „разпитващите ангели” Мункар и Накир/Мункер и Некир, които му задават конкретни въпроси, за да установят дали е бил вярващ, коя е неговата религия и дали е спазвал религиозните предписания. В народните представи появата на тези ангели е страховита: те са огромни черни създания със зелени очи, а когато разместват земните пластове, се чува звук като от гръмотевица. Срещат се и представи, че разпитващите ангели се появяват в заплашителен вид само на грешните, при това отляво, а пред праведните се показват отдясно и са с човешки лица.
„Предварителният съд” се свързва с „предварителна“ награда или наказание: вярва се, че за праведните се отваря прозорец и/или врата в горната част (или отдясно) на гроба, и мъртвият получава сетивна представа за рая; докато за грешния се отваря врата надолу/прозорец отляво, за да усети той ужаса на предстоящите адски мъчения; според други праведниците се „издигали нагоре”, а грешните „пропадали” още по-дълбоко под земята. В някои традиционни описания се говори за реални физически страдания на грешниците: гробът се стеснявал и ги притискал като менгеме чак до Съдния ден; споменава се „бой с пръчки” и мъчения с огън и желязо. В писмените ислямски източници като оръдие на наказанието се явяват персонифицираните злодеяния на грешника в облика на кучета, вълци, свине, скорпиони или змии – мотив, който рядко присъства в устните наративи. Споменава се обаче ролята на праведните дела и по-специално на персонифицирания пост (рамазан), който помага на покойния да отговори на Мункар и Накир, тъй като те задавали въпросите си на арабски – език, недостъпен за обикновените вярващи. След като приключат „изпитанията в гроба” и получат частична представа за рая или ада, мъртвите „заспиват” до деня на Възкресението. Това тяхно междинно състояние се свързва с кораничното понятие „преградата”, което най-често се тълкува в буквален смисъл: „преграда” е гробът, който не позволява на мъртвите да се върнат в света на живите и да поправят своите грехове.
Според Корана единствено Бог знае кога ще настъпи краят на света, но въпреки това мюсюлманите добре познават признаците за настъпващия есхатон, класифицирани и изброени в сборниците с хадиси в разделите за фитан малахим (пророчества за религиозните войни, които ще разтърсят света непосредствено преди неговия край) и в тълкувателните книги. Макар че има различни мнения за проявленията и броя на тези белези (споменават се между 4 и 79), източниците са единодушни в едно отношение: те ще се появят внезапно, без предупреждение и ще бъдат необратими. Очакванията за края на света се свързват обикновено с календарни или космически цикли (напр. с прехода между две столетия или хилядолетия), както и с природни, социални и политически катаклизми (глад, суша, изчерпване на водните ресурси, изчезване или намаляване на популациите на някои животински видове, израждане на човешкия вид, разрушаване на семейните ценности и конфликт между поколенията, верски войни и т.н.). Признаците непрекъснато се актуализират и модернизират, но сред тях доминиращо значение има един: непосредствено преди края на света несъвършенството на земния свят ще достигне своя апогей и човечеството ще е затънало в нравствена поквара и безверие. В края на 20-и и началото на 21-и век като основна причина за нарасналите апокалиптични очаквания на мюсюлманите в световен мащаб обикновено се посочва тяхното отношение към глобализацията и ускореното разпространение на западната култура, възприемана като носител на атеизъм, морална разпуснатост и арогантно технологично превъзходство, довели до фрагментиране на ислямския свят и нарушаване на основните принципи на религиозната етика.
Според мюсюлманите повечето признаци за наближаващия край са вече реалност, макар че като цяло хронологията им е неясна. Това се отнася не само за „малките”, но и за т. нар. „големи” признаци, белязани от появата на поредица от есхатологични персонажи. Първият от тях – едноокият [ал-Масих ал-] Даджал („лъжепророк”) – мюсюлманското съответствие на Антихриста, който е не само олицетворение на злото, но и допринася за неговото разпространение. Даджал не се споменава в Корана, но в хадисите му е отредено значително място: очаква се да се появи от изток, яхнал огромно магаре, а след него ще тръгнат „невярващите и слабохарактерните“, подмамени от неговите „свирки, тупани, зурни“. Между очите на Даджал са изписани три букви – к-ф-р (араб. корен на кафир, ‘неверник’), които ще появят и на челата на последователите му. За кратко време Даджал ще успее да завладее света (без свещените градове Мека и Медина), „обещавайки на хората ключовете от Рая”, но според хадис на Пророка „неговият Рай ще бъда Ада”. Накрая Даджал ще бъде убит от пророка Иса (Исус), който ще слезе повторно на земята, за да възстанови чистотата на вярата и справедливостта. Управлението на Иса ще продължи 40 г. и тогава заблудените ще се върнат в правия път. Понякога Иса действа заедно с Махди (‘воденият по прaвия път’, ‘воденият по пътя на Аллах’) – „справедлив владетел от семейството на Мохамед“, месия и обновител на вярата, който не се споменава в Корана, но се появява в хадисите като предвестник на приближаващия край на света. В модерния ислям той почти изцяло изземва функциите на Иса в есхатологичния наратив.
В края на управлението на Иса се очаква нова заплаха от североизток: две диви племена – Яджудж и Маджудж (библ. Гог и Магог) ще предизвикат бедствия и безредици, но ще бъдат спрени от Бог с първия сигнал на Рога на ангела Исрафил (Серафиел), който оповестява края на света.
Краят на света и в Корана, и в устната традиция, се представя като вселенска катастрофа, нарушение на всички природни закони и временно завръщане към състоянието преди сътворението. Очаква се тогава да се появяват и последните признаци, които всъщност бележат началото на постъпателното унищожение на земния живот: ще се появи гъста мъгла; слънцето ще изгрее от запад, звездите ще паднат от небето и ще настъпи пълен мрак; проливен дъжд ще залее земята; планините ще се разтърсят и земята ще стане равна като тепсия. В мюсюлманските есхатологични разкази краят се представя или като повторение на Потопа, или като изпепеляване с огън.
Краят на света бележи и „край на вярата“: поради ширещото се неверие свещеният текст на Корана ще изчезне от страниците на мусафите [„записаният Коран”], тъй като ще бъде „вдигнат на небето“ и хората – даже хафъзите, които го знаят наизуст, ще го забравят. В някои версии смъртта на последните представители на човечеството преминава през няколко етапа и по различен начин за праведните и грешните; други предполагат, че двеста години преди края земята ще е напълно обезлюдена. Всеобщото унищожение засяга и „небесните жители” – Азраил ще отнеме душите и на ангелите, а на края – и своята собствена душа.
Вторият сигнал на Рога провъзгласява всеобщото възкресение. Според традиционните представи, опиращи се на хадис на Пророка, то представлява буквално „възстановяване” на телата на мъртвите от прешлен в долната част на гръбнака, който единствен не изгнивал след смъртта. Възкресението преминава няколко етапа: от проливния дъжд в края на света, хората ще се появят от гробовете си като гъби, а след като възстановят телата си, Бог ще им върне душите.
Третият сигнал на Рога е призив към възкресените да се съберат на едно място, където да изчакат Съда. Това място – машар, машер („събиране за Съда”), всъщност е самата земна повърхност, но променена след края на света: равна като тепсия и изложена на палещите лъчи на слънцето, което се е спуснало низко над земята. Уплашени и притеснени, хората ще очакват Съда голи и облени в собствената си пот, а тъй като на едно място са струпани всички, живяли някога на земята, предполага се, че 120 редици ще се наредят по екватора, а в една стъпка ще има 50 000 човека. Очакването ще продължи дълго: 1 000, 50 000 или 70 000 години, но писмената ислямска традиция уточнява, че този период ще се стори най-дълъг на неверниците, по-кратък – на съгрешилите вярващи, а за праведните „ще премине бързо, като времето между две коленопреклонения при молитва”.
Самият съд се представя като „претегляне” на индивидуалните книги/записи на добрите и лошите дела, които „записващите ангели” водят за всеки човек от раждането му до смъртта. На Съдния ден те ще бъдат поставени съответно на дясното и на лявото блюдо на Везните, които в традиционните представи съществуват реално и са гаранция за това, че произнесената присъда ще е прецизна и справедлива. В описанията на Съда се използват съдебни термини: книгите на добрите и лошите дела са „досиета”; ангелите, стремящи се да установят истината, са „следователи”; пред съда се представят „доказателства” и присъстват „свидетели”, които изказват гласно своите „показания”. Тезата за застъпничеството на Мохамед, която присъства в хадисите и която по-късно е допълнена с идеята за застъпничеството на останалите пророци, е приета от някои течения в исляма, включително от школата на Абу Ханифа, към които принадлежат българските мюсюлмани. Обикновените вярващи са убедени, че всеки пророк ще „свидетелства” в полза на своите последователи, които ще се явят на Съда, обединени под неговия „байрак на вярата”.
Въпреки че съотношението между добрите и лошите дела се установява при претеглянето им на везните, хората трябва да преодолеят още едно препятствие по пътя към рая или ада – моста Сират (араб. ‘път’), който се описва „по-тънък от косъм и по-остър от сабя“. Тук отново се извършва оценка на пороците и достойнствата на всеки човек – според традиционните представи вярващите ще го преминат без усилие, а грешните – по-трудно. Специфична особеност на местната мюсюлманска традиция е вярването, че курбаните (ритуалните жертвоприношения, най-често овни), които се принасят по случай раждане на дете, при смърт и на Курбан байрам, също помагат на вярващите да преминат по-лесно моста и да стигнат в рая. Общо разпространение имат и представите, според които под този мост (или от лявата му страна) се намира адът, в който пропадат грешните, а праведните го преминат и влизат в рая.
Описанията на истинския живот, който започва след съда, в устната традиция следват кораничния текст и хадисите. Адът (джендем) се представя като потънала в мрак долина (или много долини), в която грешниците са подложени на различни мъчения – най-вече с огън. Адските мъчения се възприемат като физическо преживяване, болка и унижение, всяващи страх и ужас у вярващите. Но праведните, удостоени с вечен живот в рая, ще се радват на вечно блаженство в един идеален свят без болка, страдания и лишения: там всички са в разцвета на силите си (около 30 годишни); райският климат е умерен – нито много горещ, нито много студен и често се споменават разхлаждащи „сенки”; растенията са вечно зелени и има изобилие от жито и плодни дървета; в райските тече жива вода, мляко и вино (срв. Коран, 47: 15).
От 90-те години на 20 в. традиционните есхатологични представи на българските мюсюлмани са подложени на критична преоценка от модерния ислям, който приема, че единствен източник на религиозно познание е Коранът и определя част от традиционните представи като „фолклор”, а други – като „[османски] нововъведения”. Така например, отхвърля се учението за „мъките в гроба” (и молитвата телкин), а състоянието от индивидуалната смърт до Възкресението се определя като „сън“. Не се приема също идеята за Възкресението като „възстановяване“ на телата, а само на душите; смята се, че адските мъки, както и райското щастие са не сетивни, а изключително духовни преживявания и т.н.
Литература
Троева, Е. В очакване на края на света. – В: Етнографски проблеми на народната култура. Т. 9. А. Анчев (съст.). София, 2012, 103–130.
Smith, J. I., Y. Y. Haddad: The Islamic Understanding of Death and Resurrection. Albany, 1981.