Понятията за измерване са едни от първите прояви на духовната култура на човека. Метрологията е учение за мерките и теглилките, което се занимава с описание на различните видове мерки за дължина, тежест, повърхност, за насипни и течни вещества и с установяването на съотношенията между мерните единици. Историческата метрология е спомагателна дисциплина, оформила се през втората половина на XIX в. Тя изучава единиците за измерване в историческото им възникване и развитие, образуването на системите от мерки, наименованията на единиците за измерване, съотношенията на различните мерки от миналото една към друга, единиците на данъчното облагане и паричното смятане.
Народната метрология е съществен дял от народните знания. Тя обхваща традиционните мерки за дължина, пространство, вместимост, тежест, за време, народния календар и рабошите. Върху появата и развитието на българските народни мерки оказват силно влияние мерките и мерните системи на предшествениците ни — прабългари и славянски племена, както и на съседните народи и особено на тези, под чиято държавна зависимост е била България. Много силно влияние върху традиционните български мерки има и от други етноси, налице са заемки на мерки от гръцки, римски, византийски, османотурски, арабски, персийски и други народи. Те се възприемат или в чист вид и само се транскрибират на български език или са с модифицирани наименования, но без да се променя количествената им характеристика.
Най-използвани мерки за дължина били антропометричните, човекомерките, за чиито прототип се приемат части от човешкото тяло. Такава е мярката за дължина пѐдя, пѐгя, разстоянието между върха на палеца на възрастен човек и малкия пръст, което варира в зависимост от ръката на измерващия, като се уточнява – една моя или две твои педи. По-малка мярка била чѐперок, чѐперек, разстоянието между разтворените палец и показалец. Следват по-малки мерки като пръст и клѐкавец, съответно равни на дебелината на показалеца на ръката и крайния прешлен на палеца.
По-голяма мярка от пѐдя е лáкът – равен на дължината на ръката от лакътя до края на пръстите, около 50 см. С тази мярка се измервали плат, въжета, прежда. Аршинът официално е установен от турската власт като „турски аршин” и определен за равен на 75 см. Българите си служели и със случайни мерки, много достъпни в бита, като дължината на дръжката на мотиката, на брадвата, на остена или копралята.
Разстояния се измервали и с крачки — рáзкрач, равен на около 1 м. 3а по-големи разстояния са познати мерките един ден разстояние (около 30 км) и един ден с кон (около 60 км). Измерването на дебелина ставало с пръст, длан, ръкá, а за по-големи ширини се използвали изразите един хват, колкото двоица да го обхванат. Много разпространена мярка за височина бил човешкият ръст — един човешки бой.
За измерване на големи пространства обработваема площ, за ниви, лозя, ливади се използвали мерките ýврат (около два декара), нива от два дена оране, нива от два дена оране с два чифта волове, или съкратено два чифта. На същия принцип е и отмерването с копане или мотика – една мотика, ден копане или леха, една мерия място (за отмерване на мястото за паша на добитъка). Площ се измервала и с колкото може да се обиколи едно място с кон за един ден.
Основна мярка за вместимост на течности, използвана от овчарите, била ведрòто, дървен съд, който събира около 11—12 оки. Други мерки за вместимост са кýтел (1/5 от ведрото), чѐтвъртник (1/4 от кутела), лъжица (1/8 от четвъртинка). Виното се отмервало също с ведро, а още с мярката половяк, полвяк.
Измерването на зърнени храни ставало с мярката крина, шиник, кило, чувал. Една крина събира около 15 кг зърно, а един чувал 5-6 крини, около 75-90 кг. На много места десет или сто основни мерки се обозначават с дяла. Всички тези народни мерки имали различни стойности в различни области. В Гоцеделчевско едно кило зърно било равно на пет крини (два шиника, два половяка или 40 оки), а в Софийско – на 20 оки.
Мерките за време се определяли от изгрева и залеза на слънцето, както и от неговото положение на небето: ден, нощ, денонощие, сутрин, утрина, изгрев слънце, пред изгрев слънце, ручок (между сутринта и обяд), обяд, пладне, пладнина – когато слънцето е в зенита си, след обяд, след пладне, икиндия (около 16 часа след обяд), вечер, залез слънце или заход слънце, надвечер, привечер, по мръкване, по мръкнало. Това бил часовникът на селския стопанин, който се ориентирал и по сянката си през различните моменти от деня. Така на пладне сянката е две стъпки, а след пладне – пет стъпки. Времето се определяло и като мерели с копраля и остен положението на слънцето над хоризонта, например две копрали преди залез.
Часът през нощта се определял по някои от звездите или по пеенето на петлите. След полунощ е петляно време, а първи, втори и трети петли са различните етапи на нощта след това.
По-дълги периоди от време се пресмятали с дни, недели, с месеци, които са 12 и образуват година. В миналото месеците се определяли според църковния календар, в зависимост от празниците, които са в тях: Гергьовски месец – април, Костадиновски или Ирмийски месец – май, Петровски месец – юни, Илийски месец – юли, Богородичен месец – август, Симеоновски месец – септември, Димитровски месец – октомври, Архангеловски месец – ноември, Никулденски месец – декември. Декември е наричан още Божичев месец, януари — големин, голям месец, Голям Сечко, февруари – Малък Сечко. Месеците наричали и със наследени старобългарски и славянски имена: коложег – януари, тревен – април, юли бил наричан червен, жътвар, сърпен, сенокос, горещяк. Тези наименования били употребявани повечето в бита, успоредно с официално въведените ще през средновековието гръко-римски имена.
Доскоро населението в някои части на Родопите масово са използвали т. нар. календарни рабоши или календарни тояги, започващи от 1 септември, и отбелязващи празниците и делниците в годината.
През миналите векове, а и известно време след Освобождението, неграмотните си служели с четули, гладко издялани от дърво пръчки, на които изрязвали различни единични или двойни черти и резки, кръстчета, дупчици и други знаци, на които се придавали определени стойности. За контрол на сметките рабошът, четулата се състояла от две части: по-голяма, която се наричала майка или женско, и по-малка, мъжко или щене, т.е. кученце, получена като от рабоша отцепвали едно парче, което точно съвпадало с голямото. Знаците се правели така, че да ги има и върху двете части и при уреждане на сметките те се съединявали за уверение в точността им. На такива рабоши са отбелязвани също данъци и налози, водели сметките си кръчмари, търговци и занаятчии. Дори през ХХ в. по този начин овчарите в планинските места записвали млякото и получените от него млечни продукти.
Традиционната народна мерна система е историческа категория и като такава се променя заедно с промените, които настъпват в развитието на обществото. През 1888 г. в новата българска държава се възприема, узаконява и налага официалната Европейска десетична мерна система и постепенно традиционната система от мерки отмира. Днес като цяло тя е разрушена, но не е напълно изчезнала от бита на по-възрастните, предимно свързани със земеделие и животновъдство. Отделни елементи и принципи на образуване на някои мерки като „един час път”, дължина от „една крачка”, „една педя”, „един пръст”, „по пладне” и др. продължават да битуват в домашната сфера, поради своята лесна приложимост.
Литература
Вакарелски, Хр. Етнография на България. София, 1977.
Шарланова, В. Български народни мерки. София, 2001.
