Жилищната постройка, стопанските сгради и дворът са основните елементи, които формират селищата по българските земи. В отделните региони, както и в различните видове населени места се обособяват определени типове къщи. Най-плътни са сведенията за тях от ХІХ век. През този период ясно се разграничават два вида жилища – селски и градски. Селските къщи от своя страна се делят на полски и планински. Полският тип постройки са най-често едноетажни и помещенията със стопанско предназначение не са част от композиционния им план. Жилищните сгради в планинските области, поради ограничения терен и разположението му, са многоетажни.
В приземния им етаж са изградени помещения за домашните животни и други стопански дейности.
Според плановата си структура двата типа къщи биват едно-, дву-, три- и многоделни. Броят на стаите се определя от материалните възможности на обитателите. Едноделната къща се състои от помещение, в чийто център има открито огнище без комин. Общите и основни пространства в композицията на полското, планинското, двуделното и многоделното селско жилище, както и на голяма част от градските къщи през периода на Възраждането до първите десетилетия на ХХ в. са: стая с огнище, второ жилищно помещение, килер и отворено към двора покрито пространство пред къщата.
Главно и най-важно е помещението с огнище, наричано почти навсякъде по българските земи къща, къщи. Първоначално огнището е изграждано в центъра на стаята, а впоследствие се разполага до някоя от стените. В къщи се извършват най-много домакински функции – приготвяне на храна, хранене, спане и пр.
С развитието на плановата схема на селското жилище в него се включва второ помещение (соба, одая), което винаги има директна връзка със стаята с огнището. Постепенно собата става просторно и светло помещение, което се използва за спане (предимно на по-младите членове на семейството), за домакински дейности и за посрещане на гости. В къщите на по-заможните слоеве собата придобива и представителен характер и вътрешноархитектурното ù оформление се превръща в израз на битова култура и материални възможности. В някои райони (Габровско, Сливенско, Добруджа, Лудогорие и пр.), за да се използва целогодишно, във второто жилищно помещение се изгражда зидана отоплителна печка (джамал, кюмбе, соба и пр.).
В триделното селско жилище третото помещение е килерът. Основната му функция е съхранение на хранителните припаси на домакинството. Достъпът до него е или от къщи или от собата. Често се използва като стая за новобрачна двойка (невестарник, Софийско). В зависимост от предназначението и разположението си в общия план на къщата килерът се нарича брашненик (Плевенско и др.), пивница (Видинско), задник, задница (Северна България, Странджа) и пр. В къщите в Странджа сходна роля на килера изпълнява тесният коридор, които обикаля едната, двете или дори и трите страни на жилището (стобор). В пиринската, копривщенската и в по-богатите къщи в Габровско има помещение, в което се меси хляб (месилня), но се използва и като килер.
От трите основни жилищни пространства – къщи, соба и килер – по-нататък се развива многоделната планова структура на традиционното жилище с изграждането на две или повече соби, на помещения с огнище и пр.
Важен елемент в разпределението на селското жилище, както по отношение на функцията, така и във връзка с архитектурно-декоративното оформяне е отвореното към двора покрито пространство пред къщата (пруст, одър, сайвант, отвод, сундурма и пр.) Характерно за него е това, че от една страна се явява отворена част от жилището, а от друга е покрито продължение на дворното пространство. Лятно време на него се извършват редица стопански дейности и се пренасят някои от функциите на помещението с огнище. Отвореното към двора покрито пространство е винаги на лицевата страна на къщата, оформя се декоративно в различна степен и определя общия архитектурен вид на жилището.
Основните композиционни елементи на традиционното жилище съчетани по различен начин определят заедно с други фактори (природо-географски, етнографски, икономически и пр.) особеностите в регионалните форми на къщата и степента на нейното развитие. За това допринасят и съществуващите на някои места допълнителни помещения (пруст, потон, боария и пр.). Освен според изброените фактори, различните типове жилища се определят и според броя на огнищата. През ХІХ и началото на ХХ в. съществуват едноогнищни, двуогнищни и многоогнищни къщи. И трите типа могат да бъдат и многостайни (с няколко соби и други помещения). Къщите с едно огнище са разпространени в Северна България, а с две огнища – в Южна. В Добруджа, по Черноморието, в Странджа и по долината на р. Марица се срещат и двата типа жилища.
За изграждането на къщите се използват местни материали, което създава регионалната специфика в жилищната архитектура. Преобладаващите материали за строежа на планинските къщи са камъкът и дървото, а за полските – пръстта и сламата. Полските къщи са покривани първоначално със слама от ръж, а някъде и с тръстика (Добруджа, Врачанско и пр.). През ХІХ в. като широко разпространен покривен материал продължават да се използват едноулучните керемиди (цигански керемиди, турски керемиди). Къщите в планинските области са покрити с букови шинди (Тетевенско) и с каменни плочи (тикли).
В българските земи през ХІХ в. могат да бъдат различени регионални форми на традиционната къща с характерна етнографско-архитектурна специфика. Районите на разпространението им не са строго ограничени и съществува известно преминаване на типовете жилища в съседни области. Определянето се основава на наличието на една или друга форма, която е преобладаваща в конкретна област. По-плътно проучени са следните типове къщи: уземна, шопска, добруджанска, среднобългарска, разложка, родопска, тракийска, странджанска и пловдивска възрожденска.
Уземната къща (бурдей, бурдел, къща узем) е една от най-старите и сравнително най-примитивни форми на жилище, разпространена в Дунавската равнина и Добруджа. Обитава се почти до края на ХІХ в., а след това се използва като стопанска постройка. До Освобождението (1878 г.) в някои селища в Северозападна България землянките са около 60% от жилищните сгради. Според писмени и археологически данни се приема, че тази форма на жилище е съществувала още от античността. Факторите за устойчивото ù съществуване са природните условия (льосовата почва и климатичните дадености) в Дунавската равнина и лесният начин на изграждане.
Шопската къща (разпространена в етнографската област на т. нар. шопи) в зависимост от терена, на които е изградена, може да бъде приземна сграда или да се състои от приземие и жилищен етаж. До края на ХІХ в. този тип къща е основно двуделна, а триделна са имали представителите на по-заможните съсловия.
Добруджанската къща е разпространена в Североизточна България и Добруджа. Най-често е ниска приземна сграда, а в някои райони на Добруджа (по Черноморското крайбрежие) и при по-богатите жители има приземен и жилищен етаж. През ХІХ в. най-разпространено е двуделното жилище. В началото на ХХ в. в района се среща и т.нар. чамурена къща (със стени, измазани с глина).
Среднобългарската къща има широк териториален обхват и включва старопланинската и средногорската къща. Разпространена е в Средна и Източна Стара планина, в Средногорието и прилежащите му равнини на юг до Пазарджик, Пловдив, Стара Загора и Сливен. Поради различието в природните условия на местата, където е разпространена, тя е и твърде разнообразна по отношение на етажност, външна архитектура и планови решения, но основният белег, който я отличава, е асиметричността, т.е. принадлежи към жилищните форми с асиметрично разпределение, отразено и във външната архитектура. Среднобългарската къща e полска, планинска и полупланинска. В района на разпространението ù се срещат няколко жилищни типа сред които най-характерни са тетевенската, тревненската и жеравненската къща в Средна и Източна Стара планина, а също и копривщенската къща и жилищата с обособено място за хамбар в разпределението.
- Тетевенската къща е разпространена в северните склонове на Средна Стара планина, в Тетевен и близките до него селища. Характерно за нея е широкото използване на дървен материал.
- Тревненската къща заема една ограничена област в Средна Стара планина и прилежащите ù северни склонове в районите на Тревненско, Габровско и Еленско. С преселването на балканско население на север в равнинните тази форма на традиционно жилище е пренесена и в селищата с капанско население (Разградско, Търговищко) с някои различия. За интериора на тревненската къща е характерна богата дърворезбена украса по таваните, вратите и стенните долапи.
- Жеравненската къща е разпространена в Източна Стара планина между Сливенската и Котленската планина. Освен в Жеравна, тя се среща и в Котел и селата около него (Ичера, Градец и пр.), където през ХІХ в. е силно развито овцевъдството и абаджийството. Богатата дърворезбена украса е характерна и за този тип къща. Представител на градското жилище от същата област е сливенската къща.
- Копривщенската къща се обособява и развива вследствие от силно развитото животновъдство в началото на ХІХ в. и производството на аби и шаеци към средата на същия век, когато процъфтява домашната промишленост и търговията. С увеличаването на благосъстоянието на жителите на Копривщица започва изграждането на нови и по-големи къщи.
- В някои селища около Пазарджик, Пловдив, Стара Загора и Сливен (напр. Верен, Могилово, Елешница, Паталеница, Кортен, Тополчане, Цалапица и пр.) наред с другите традиционни къщи съществуват и жилища, в чието разпределение се обособява и помещение, използвано като хамбар. Тази планова форма представлява един етап в развитието на традиционната къща като жилищно-стопански комплекс и е изграждана и обитавана от средно заможното население през ХІХ и началото на ХХ век.
Разложката къща е разпространена в някои области на Западните Родопи, в Разложката котловина до южните склонове на Рила и в някои селища на Пирин планина. В зависимост от терена много от къщите имат и приземен етаж, който се използва за стопански нужди. Най-типични за разложката къща са няколко пространства, които не се срещат в друга жилищна форма. Пред помещенията има отворено към двора покрито пространство (потон). От него се влиза в малко преходно помещение (боария), зад която има продълговато пространство (брашненик, месилня). Потонът е продължен с открита тераса (колиба), използвана за сушене на тютюн и пр. Най-богатите градски къщи от разложката регионална форма се намират предимно в Банско.
Родопската къща, разпространена в областта на Родопите, е типичен представител на планинското жилище. Тя принадлежи към най-развитите жилищни форми в териториите, населени с българи през ХІХ век. Много запазени образци се намират в Средните Родопи (Смолян и Широка лъка) и на югозапад – Мелник, Костур, Загора, Охрид, Галичник и пр. Една от характерните особености на родопската къща е нейната многоетажност. Поради оскъдния планински терен, на който е изграждана, тя е винаги с високо приземие и жилищен етаж, а често има и два етажа. Композиционната структура на родопската къща е разнообразна. В жилищните етажи освен основните помещения – коща и няколко соби – се появяват пространства с представителни функции, типични само за родопските къщи. Това са една или две стаи (кьошкове), използвани за посрещане на гости, и едно малко еркерно издадено пространство (пейка), често декоративно оформено.
Тракийската къща е разпространена в Тракийската низина на изток от Пловдив почти до Странджа и между Средна гора и Родопите. Тя е полско жилище и представлява ниска приземна сграда. Най-разпространено е двуделното жилище, което е и двуогнищно. Пред помещенията има отворено към двора покрито пространство (сайван, сулдурма).
Странджанската къща е разпространена в района на Странджа планина. Най-често тя е приземна сграда, но съществуват и жилища с високи приземия от камък, използвани за приютяване на добитък. Една от характерните особености на странджанската къща е тесният коридор (стобор, ставара, шума), който се изгражда в пространството под стряхата и обикаля едната, двете или и трите страни на жилището. Използва се за килер, а в единия му край има нужник.
В периода на Възраждането в редица градове и селища въз основа на регионалните форми на традиционните селски жилища, но доразвити и обогатени, се оформят къщите в Трявна, Тетевен, Копривщица, Разлог, Банско и пр. Сред най-високо развитите архитектурни образци се откроява Пловдивската къща. Тя е разпространена в Пловдив, Копривщица, Карлово, Самоков и др. и е жилище на по-заможните слоеве от населението. Къщата е многоетажна със зимник, приземен и един или два жилищни етажа, които най-често са с еднакво разпределение. Характерно за пловдивската къща е богатото и разнообразно декоративно оформление.
Литература
Вакарелски, Хр. Етнография на България. София, 1977.
Георгиева, Б. – Етнография на България. Т. ІІ. София, 1983.
Колев, Н. Българска етнография. http://www.promacedonia.org/nk_etno/nk_5b.htm
Маринов, Ч. Чия е тази къща? Измислянето на българската възрожденска архитектура. – В търсене на българското. Мрежи на национална интимност (ХІХ-ХХІ век). София, 2010, 325-405.
Георгиева, Б., Р. Ангелова, И. Николов. Традиционна народна архитектура. София, 1996.
Стара къща, с. Широка лъка, 2013 г., сн. Е. Троева