Жилището като материален обект и домът, обединяващ материалното (пространството и вещите в него), социалното (съвместното живеене) и емоционалното (чувството за принадлежност към определено място), са едни от трайните символи на човешката култура. Според Старобългарския речник лексемата дом има следните значения: Домъ 1. Дом, къща, жилище; 2. Църква, храм домъ божи; домъ господень; 3. Домочадие челяд, семейство весь домъ его; Домъ (Зогр. Мар. Асем.) домови – към дома, домовитъ човекъ – ‘домовладика, домоначалник’; господинъ домоу – ‘собственик на дом’. В речника на Найден Геров Дом означава 1. къща, дом; 2. всичките вкъщи – челяд, семейство; 3. покъщнина, домакинство. Двата речника насочват към значението на „дом“ в традиционната българска култура, в което се свързват „къща, жилище“ и „семейство, домочадие“.
В традиционната култура домът се мисли в единство със семейството, не с индивида. Той се описва с положителните белези: свой, пълен, вътре, чист, подреден. Обратно – пуст, празен, тъмен, чужд, опасен е не-домът, запустялата къща. В началото на 20 век Димитър Маринов пише: „В жилището на народа, в неговата покъщнина, в храната му и начина по който я приготвя…аз съзрях не само представители на културата му и степента, до която той е стигнал в интелектуално отношение, но и данни за неговата история, па и данни за неговото вярване и обичаи“.
Създаването на дом в двоякия смисъл – на къща и семейство – е социо-културна норма за човека в традиционното общество. Анализът на строителните обичаи разкрива строежа на нова къща като обред на преход за мъжа. Само след като построи нова къща и се отдели със семейството си в нея, мъжът придобива статуса на стопанин. На места (Родопите) се е спазвала нормата, според която „мъжът строи къщата, а жената със своя спап (чеиз) я изпълва и подрежда“.
Строежът на нова къща е процес, който включва задължителни обредни практики при избора на място, изкопаването на основите, полагането на основния камък и обичая дар на къща (такия, благословия), правен след сковаването на билото на покрива. Издигната, построена, къщата има особена ценност: тя изпълва, оформя празното пространство, но, от друга страна, самата тя е празна, нейното пространство е недиференцирано и неподредено. С влизането на хората и внасянето на вещите, къщата се изпълва, подрежда, оживява, превръща се в дом. Запазени са сведения, които показват, че някога влизането на стопаните и внасянето на основните вещи от покъщнината в новопостроената къща е било обредно установено.
Покъщнината в традиционната селска къща е оскъдна, почти неизменна във времето по своя материал, форма и начин на употреба. Чуждите пътешественици, преминали през българските земи след 15 в., споменават често „първобитната наредба“ на българските къщи. След обиколката си из Княжество България в първите години след Освобождението К. Иречек отбелязва: „кога четем пътеписите от 16 в. с очудване забелязваме колко малко се е променил начинът на живот цели 300 години“. Вещите в дома са малко на брой, свързани са с употребата на огъня, водата, приготвянето на храна и храненето, отдиха, осветлението. В християнските къщи на източната стена е поставена икона (със или без иконостас).
В най-стария вариант на едноделно жилище откритото огнище се е разполагало в центъра на помещението къщи. С появата на второ жилищно помещение (соба, одая), огнището се изгражда до междинната или външната стена на къщи, а димът се отвежда с широк комин, оформен в долната му част по различен начин в различните краища на страната. В помещението с огнище са съсредоточени основните жизнеобезпечаващи дейности на семейството: приготвянето на храна и хранене, спане. Край огнището са неговите принадлежности: маша, ръжен, перустия, подница и връшник. На огнището с помощта на веригата или перустия се приготвя храната. В някои случаи то е било и единственият източник на светлина. До огнището се събира семейството около трапезата в празник и делник. Някога употребата на огнищните принадлежности е била подчинена на многобройни правила и забрани, които свидетелстват за съществувалите вярвания за силата на огъня и връзката му с човека и неговия свят.
Съдовете, необходими за съхраняване на хранителните припаси, за приготвяне на храната и храненето представляват най-голямата група от покъщнината в традиционния български дом. В затвореното селско домакинство преобладаващата част от хранителните припаси трябва да се съхраняват за дълго. За тази цел се употребяват съдове, чиито материал и форма оптимално се съчетават с качеството на храната, която трябва да се запази в тях. Кошовете за брашно, кошниците, каците за зеле и туршия, качетата за сирене или сланина, гърнетата с мас и мед, оцетарниците, чувалите с жито и брашно се подреждат в спомагателното помещение (килер, изба, мазе). Брашното за хляб се пресява и замесва в нощви, загребва се със сахан (използван само за тази цел) и се пресява със сито. Употребата на нощвите също е подчинена на редица правила и е обвързана с вярвания, които показват връзката им с дома и семейството.
В долап до огнището или на полици покрай стените (а в по-старите къщи и на дървени куки, забити в гредите) са подредени съдовете за готвене и хранене (гърнета, сахани и глинени паници). На места полиците, на които се нареждат глинените и бакърените съдове са до три реда и опасват стените на помещението с огнище и на собата. Най-ниско са черните съдове, които се употребяват най-често, а най-горе са най-ценните сахани и тасове. Калайдисани специално за Коледа и Великден, те греят от там и „за красота“. По време на пости съдовете, в които е готвена блажна храна, се отделят на „блажна, мръсна полица“. С гърнета, гювечи, паници, стомни и други глинени съдове жените се снабдяват от майстори грънчари, които ги носят по селата или на събори и панаири. Широко разпространини са и бакъредине съдове – тенджери, тигани, тепсии (изместили глинените), тасове, сахани и различни по големина бакъри. Част от тях невестата донася с чеиза си. Друга, по-голяма част от медните съдове, семейството получава като дар на сватбата и при събирането на трапеза за новата къща. Докато бакърените съдове се използват предимно за готвене на блажни ястия, пръстените служат за постни гозби и квасене на мляко. Във всяка къща има и традиционните дървени съдове за предварителна обработка на хранителните продукти – купел (за сол), чутура с черясло, дървен съд за избиване на млякото (с многобройни названия: бурило с бурилка, бучка, бутин и др.).
Яденето се сипва в глинени паници и гаванки (дървени паници), които са с различна големина, форма и украса. По-гъстите ястия и каши се поднасят в бакърени сахани и тасове, които са разнообразни – малки, големи, плитки, дълбоки, със или без столчета, с орнаменти и надписи. Хранят се с дървени лъжици и с ръце.
Семейството се храни на малка дървена софра (синия, паралия, трапеза), която се слага пред огнището. Според народната вяра, трапезата е най-старата покъщнина и „на нея се покланят всички останали“, а поведението на хората около нея по време на храненето трябва да следва определени правила. На полица или в долап се държи и хлябът, завит в месал.
Вода в дома се донася в бъкъри, ведра, бъкели и стомни, и с помощта на кобилица. Това е задължение на момите и младите жени в семейството. Котлите са бели, калайдисани отвътре и отвън, за разлика от черните, с които се топли вода на огъня. Водата за пиене се държи в стомни. Всички те са подредени на водника (бакърника). Основно правило при съхраняването на водата в дома е да не се оставя открита.
Малка част от покъщнината на традиционния дом служи за отдиха на семейството. За сядане се използват малки трикраки столчета. Ниски, с формата на полумесец или кръг, те са изработени от самите стопани. Около ниските софри се сяда и на специални възглавници, напълнени със слама или царевична шума. Най-възрастните мъже сядат до огнището и на рогозки. Когато след 20-те година на 20 век навлизат дългите пейки, а по-късно и високите столове и маси, те намират място в интериора на собата, където изпълняват преди всичко представителни функции.
Семейството спи в помещението с огнище (къщи) или в собата (одаята). На пода се постила хасър, върху него – черга, и на така приготвеното легло се нарежда цялото семейство. След женитбата на синовете, те или възрастната двойка се отделят в друго помещение (собата, килера). След 30-40-те години дървените одъри, застлани с рогозки и козяци, са изместени от дървени и железни кревати. Върху дървения креват слагали сламен тюфлек и затова го наричали още сламеник. Той е обикновено един в дома и често се употребявал само за гости.
След средата на 20 в. обликът и уредбата на селските къщи се променят в съответствие с утвърждавания нов „социалистически бит“ в българското село. Традиционната покъщнина е заменена от новите вещи – фабрични изделия, доставяни от градовете, понякога с големи трудности и предствляващи знаци на новото и модерното. С отпадането на откритото огнище, вещите свързани с него (подница, връшник, перустия, верига), загубват функциите си. Водоснабдяването и електрификацията правят ненужни и вещите, свързани с традиционното доставяне на вода и осветление в дома. Промените в реда и вещите, отнасящи се до спането и храненето (кревати, маси, столове) се възприемат като основни белези на новия начин на живот. Заедно с това се забравят и правилата и вярванията, свързани с утилитарната и обредна употреба на старите вещи. Към 70-те години на 20 век, когато се провеждат големите комплексни етнографски експедиции, по-голямата част от вещите от традиционната селска покъщнина вече са излезли от употреба или са придобили нова стойност – на украса и знак за селската старина.
Литература
Геров, Н. 1975. Речник на българския език. Т. 1. София: Български писател.
Иречек, К.1883. Пътувания по България. – В: Периодическо списание, кн. 4, 80-87.
Маринов, Д. 1984. Избрани произведения. Т. 2. София: Наука и изкуство.
Китанова, М. 2014. Представата за дома в българската езикова картина на света. – В: Известия на института за български език, кн. XXVII, 54-75.
Лулева, А. 1996. Покъщнина. – В: Традиционна народна архитектура. София: АИ „Проф. Марин Дринов“, 133-154.
Лулева, А. 2002. Светът на вещите в традиционния български дом. София: АИ „Проф. Марин Дринов“.
СР 1999. Старобългарски речник. Т. 1. София: Валентин Траянов.