Представите, свързани със системата на храната и храненето, са част от българския традиционен мироглед и заложеното в него структуриране на организираното пространство. Това пространство (Космосът) има три ясно изразени и разграничени дяла – небе, земя, долен свят (земя), разположени по една вертикална ос. Всяко същество има установено място и позиция във всеки от тези светове.

Сред архаичните социални знаци, използвани от митологичното мислене във всички култури, е системата на хранителния код. В представите на традиционните българи храненето на човека, един физиологично необходим процес (акт), е обвързано с множество културни правила и ограничения. Част от тях са универсални, а други отразяват част от собствената национална и културна идентичност.

Културните ограничения

Повсеместно познати и спазвани са общочовешките забрани върху консумацията на част от телесните материи (екскременти, животинска кръв, сурово месо), людоедството и отровата (гъби, билки). По-особено е отношението към опияняващата и лекуваща храна/питие, която била отнасяна към представата за митологичната пространствена граница.

Българинът от традиционния период частично забранява поглъщането на животинската кръв. „‘Трябваше да го заколиш, баре малко кръв да пусне’ – прави стопанинът бележка на пастира за загинало по такъв начин добиче (Момина Клисура, Пазарджишко)”. Според друго сведение „месо от умряла овца родопските овчари никога не ядат. Ако успеят да я заколят и пусне кръв, ядат месото, ако не пусне кръв – не го ядат”. Българинът консумира единствено животни, които сам е умъртвил, а обезкръвяването им схваща като необходимо условие, за да ги използва като своя хранителна суровина. Според традиционните представи смесването на човешките блюда (хляб, риба) с кръвта ги превръща в отрова. В същото време кръвта от домашната свиня се използва да приготвянето на кървавици. Своеобразно се осмислят и токсините – едновременно като забранено блюдо (отровата на разваленото, гъбите – природно олицетворение на храната-отрова, билките), но и като част от представата за храната-лек.

Типичните български диетични забрани са свързани повече с моралното осмисляне на жизнения и физиологичния цикъл на животните. Като грях се възприемат следните видове консумация: на бременно животно („не е хубаво да се коли и яде бременно животно – грехота е” в Петричко, Мелнишко, Костинбродско, Крумовградско, Гюмюрджинско); на животни, които още сучат от майките си; на „първите плодове” преди църковното им освещаване и раздаването им най-напред за душите на починалите близки на определен голям християнски празник (мляко, ферментирали млечни храни, зелени лук, чесън, агнешко месо на Гергьовден; млади ябълки и тазгодишни пилета на Петровден; мед, грозде, дини и други плодове на Успение Богородично и т.н.).

Широко разпространение имат забраните върху консумацията на някои видове дивеч (елен, кошута, хищници), събирани животни (костенурки, охлюви), риба – те се осмислят или като грях (изяждането на месо от елен, кошута), или се избягват, защото представата за поглъщането на тяхното месо се смята за нещо отвратително (при останалите посочени животни). Напълно табуирана е консумацията на месо от такива домашни животни като магаре, муле, кон, котка, куче. Птиците подчертано се свързват с диетата на индивидите с особен статус (болни, бременни, родилки, акушерка, кръстници, кумове, стари сватове, младоженска двойка и други), а делничната им консумация кореспондира по определен начин с някои от телесните им части (глава, крила, кълки). Поради морални подбуди месните продукти от дребен добитък са силно ограничени, а тези от едър най-често отсъстват от делничното хранене.

Потребността от консумация

При старите българи осмислянето на консумацията като необходимост е свързано с представата за жизнената нужда от храната. Като най-необходими за здравето и живота на човек се схващат солените, лютивите и киселите блюда. Те загряват, поддържат в нормални граници телесната температура на индивида и въздействат здравословно на организма му. Затова участват във всяка ежедневна консумация, имат първостепенно място на трапезата, синоним са на храната изобщо, имат обредни проекции, сакрален ореол (хляб, сол, вино), а освен това са и символ на безкръвната жертва. В организирания свят те образуват свещената хранителна троица, свързана със здравето, живота и култа.

Необходимостта от консумацията е най-слабо проявена към всичко блажно, чиято употреба се свързва със система от правила. Специфичен български белег е консумацията на животинските вътрешности от почти всички домашни животни и птици, включително и някои диви.

Сладникавите храни частично се схващат като по-необходими за човека от блажните. В миналото ежедневното хранене на българина е невъзможно да протече без градинските подправки, варивата и варените безквасни тестени изделия, средищно положение в него заемат прясното мляко, плодовете и печените безквасни тестени храни, а най-рядко представени са медът, захарта, билките, гъбите и растителната мазнина.

Литература

Вакарелски, Хр. 1974. Етнография на България. София.

Вълчинова, Г. 1994. Сечко и Марта – формирането на един митологичен комплекс в българската народна култура. – В: Етнографски проблеми на народната духовна култура. Т. ІІ. София: Издателство на БАН, 33-77.

Вълчинова, Г. 1995. За копривата и чесъна. Хранителни хипостази на Коледа и Великден. – Българска етнология, кн. 4, 53-67.

Вълчинова, Г. 1996. Блажене през пости (За някои легенди, свързани със Св. Тодор). – Българска етнология, кн. 2, 15-63.

Маркова, М. 2011. Храна и хранене: между природа и култура. София: Издателство на БАН.

Сборник за народни умотворения наука и книжника. Т. LІV. София, 1973.