В миналото българите се хранят два-четири пъти през деня във или извън дома си. Когато са в къщата, винаги сядат до огнището на дървена или метална трапéза (синúя, софрá, паралúя), върху която поставят хляба, блюдата и посудата. При хранене на открито, постилат тъкан месал или торба, които заменят трапезата.

Началото и краят на храненето са ясно маркирани и сакрализирани – повсеместно преди и след сядането на софрата всички си измиват ръцете и най-възрастният мъж или жена прочита молитва.

Обикновено синията слага най-младата снаха. Яденето се разсипва в една-две паници, оставяни пред мъжете. Всеки от хранещите се има свое място и го заема по точно определен ред. Докато не седне най-възрастният, всички го изчакват прави. Сядането на стария и започването му да се храни е знак и за околните да направят същото. На места процесът на консумация приключва именно с нахранването на най-възрастния, а другаде младите могат да си дояждат. Според Д. Маринов „додето софрата не се дигне, не бива никой да стане”.

Около синията младите сядат на пода, понякога на възглавнички, а старите – на трикраки столчета. Най-младата снаха прислужва; по време на храненето тя стои на едно коляно и обикновено остава почти гладна. Всеки яде пред себе си, без да се присяга пред другите. Необходимостта от умереност проличава и от вярването, че е „грехота да се преяжда” (Троянско). „Чорбата кусат с метални лъжици, но в повечето случаи си служат с дървени лъжици. По-гъстичките ястия се топят като се употребяват и вилици, но много често се топи направо с пръстите като с палеца си помагат и побутват непосредствено самото ястие, а ако е по-гъсто, като сирене например, дори бива попритискано с пръста към залъка” (Тутраканско).

За българина трапезата е сакрално място, на което се извършва свещенодействие, изразено чрез храненето. Д. Маринов посочва, че тя „в песните се не нарича другояче освен ‘честна трапеза’. Според преданието и вярването народно трапезата е най-стара от всичките покъщнини. На трапезата се покланят всички покъщнини. Трапезата да се прескочи голям грях е”. На нея не се извършват неприлични действия. За да не стане зарар (загуба) в къщата, всички стават от нея, след като се прекръстят. Когато я поставят, веднага слагат хляб, сол и оцет и не я вдигат без хляб, за да не осиромашеят, срещу болести и загуби. В Тутраканско и Троянско вярват, че сънуването на софра (или пълна софра), е на придобив, че когато се храни, човек трябва да седи близко до нея, за „да не мине дявола между него и софрата” и затова, срещу него, шмъркат с нос и тропат с дървени лъжици.

На разположената близо до огнището свещена трапеза е невъзможно да се яде и пие с неприятел. От нея и от храната й домашните не делят нито болния, нито ратаите и калфите. Всички тези представи намират отчетливи прояви в института на гостоприемство като част от социалните отношения.

Литература

Вакарелски, Хр. Бит и език на тракийските и малоазийски българи. Част І – Бит. – Тракийски сборник. София, 1935.

АЕИМ № 783-ІІ: Архив „Христо Вакарелски”. „Духовна, материална култура и фолклор”. Свезка VІ, 1941.

АЕИМ № 933-ІІ: Архив „Христо Вакарелски”. „Духовна, материална култура и фолклор”. Свезка ХVІІ, 1936.

Маринов, Д. Народна вяра и религиозни народни обичаи. София, 1994.

Радева, Л. Храна и хранене. – В: Етнография на България. Т. ІІ. София: Издателство на БАН, 1983, 288-299.