В миналото българите осмислят госта като носител на съдбата, който може да влияе върху всички сфери на живота. Затова той е много почитан. Между госта и стопаните съществува своеобразен договор – той донася в дома им добрата воля, а те са задължени да го приемат възможно най-добре. На Балканите трансформацията му от „чужденец” в „свой” се извършва с помощта на ритуалите на гостоприемството, в т.ч. и на обмена. Гостът приема даденото, стопанинът му предлага храна, която първият не отказва, защото ще наскърби и ще донесе злини на дома. Връх в института на гостоприемството е краят на отношенията между дошлият отвън и домашните, неизменно свързан със символичната или реална размяна на дарове.
Почти винаги в миналото българите затвърждават отношенията между гост и стопанин на обща трапеза (пир, честване). На нея гостът заема най-почетното място, което е до най-стария мъж в къщата. Посещението на неочакван гост по време на ядене се смята за добър знак, голям късмет, „на хубаво за къщата” (Пловдивско), защото той „не ти мисли зло”, „не ти е душманин”. Винаги го поканват да седне – ако е мъж, до дядото, ако е жена – до бабата (Пловдивско). Лош знак е отказът му да седне или да се храни с домашните – подобно действие се смята за голяма обида, а на такъв човек не гледат с добро око, защото „никой не е по-голям от ляба, затова ляб не се отказва”. Гостът се храни в същия съд като домашните, но ако е много скъп или случаят е изключителен – му предоставят отделна паница. Поливат му да се измие преди храненето, както и след него, за да не изнесе хляба на къщата.
Гостът получава „все по-хубавото”, защото иначе е „срамота” (Пловдивско). Менюто му е специфично. В него винаги участва храната, осмисляна като най-ценна, изключителна и която в по-голямата си част се консумира всеки ден от семейството. Тази храна винаги е социален знак – поднасянето и поглъщането й символизират особения статус и престижа на консумиращия я.
Постоянен белег на българското гостоприемство, запазен и до днес, са хлябът, солта и виното. В миналото те се появяват още при посрещането, присъстват по време на цялото хранене и са част от изпращането на външния човек от дома. Редом с тях на трапезата гостът винаги е „поканван” с прясно месо, често птица, или поне пържени в масло яйца. В много области типично негово блюдо е и баницата, допълвана от питите, меда и плодовете.
Литература
Кръстева, Г. Народна храна и хранене. – В: Добруджа. София: Издателство на БАН, 1974, 249-261.
Маринов, Д. Народна вяра и религиозни народни обичаи. София, 1994.
Маркова, М. Храна и хранене: между природа и култура. София: Издателство на БАН, 2011.
Радева, Л. Храна и хранене. – В: Пирински край. София: Издателство на БАН, 1980, 347-367.
Радева, Л. Храна и хранене. – В: Етнография на България. Т. ІІ. София: Издателство на БАН, 1983, 288-299.
Радева, Л. Храна и хранене. – В: Пловдивски край. София: Издателство на БАН, 1986, 166-187.