За традиционните българи появата на детето е изключително събитие. Раждането се възприема като начало на дългото символично пътуване на индивида от онзи към този свят, по време на което той се приобщава към общността, „получава” храна, съдба, име, пояс, крака, непрекъснато повишава активността си и т.н. А самото новородено се осмисля като същество с особено социално положение, което през един продължителен период регулира статуса си. Именно тези специфики са отразени в храната и храненето му.
Кърмачето, което трябва да премине успешно към човешката общност, консумира по различен начин от хората с регулиран статус. Неговият хранителен процес протича изолирано в пространството, времето, спрямо сътрапезниците, блюдата и т.н. Новороденото се храни в непосредствена близост до огнището (сакралния център на дома), а до 40-ия ден и в отделно помещение. Обредното му отбиване, което поставя края на кърменето, често се провежда на домашния праг или отвън на пътя – места, възприемани като символична пространствена граница. Първото захранване обикновено се извършва през светлата част от денонощието, предимно сутрин; на места мислят, че е по-добре то до се проведе, когато грее слънцето. Първото захранване се извършва до третия ден след раждането, като в много случаи съвпада с втората женска трапеза (Голямата пита – Ловешко, Добруджа, Разградско) и по този начин се свързва с представата за получаване на съдба. За първото закърмяне и отбиването обикновено се избира ден, който според регионалните схващания се смята за „лек”.
Новороденото се храни винаги от социализирана жена – майката или поканена кърмачка. Основното задължение на майката е да го кърми. Само поради много сериозни причини се прибягва до кърмачка. Вярва се, че чуждата жена не трябва да отказва да захрани или постоянно да храни детето („грехота е”). Обикновено детето се отбива от майката, но на места вместо нея с новите блюда го захранва човек с голям апетит (Старозагорско, Ловешко). До отбиването специфичната и често единствена храна на бебето е майчиното мляко (коластрата и чистото мляко се осмислят по различни начини). Между раждането и отбиването майчиното мляко символично пренася малкото дете в света на хората и гарантира оставането му в него. Извън този период кърмата се осмисля като опасна храна – вярва се, че ако дете, което е отбито, отново засуче, то става с лоши очи и започва да урочасва; такова дете не може да стане лазарка или коледар, когато порасне.
В миналото българките кърмят децата до първата или дори до третата им година. Повсеместно те отбелязват края на това хранене с отбиването – практически то е второ захранване и винаги е свързано с наличието на зъби. Детето се отбива постепенно или обредно. В първия случай това е дълъг процес, чието начало съвпада с прорастването на зъбите – щом забележи първото зъбче, майката, без да спира кърменето, започва да предлага на детето си полутвърда, по-гъста и по-сладникава храна. Постепенно тя разрежда кърменията и детето естествено преминава към блюдата на възрастните.
Обредното отбиване е актово и регламентирано. За него се избира специален „лек” ден – например сряда в Родопите, Беломорието. Не отбиват деца през пост (седмичен, календарен), през Мръсните дни (Пловдивско), на задушница. Регионално за обреда се предпочита късната пролет (Родопи, Ловешко), когато „зреят черешите”. Обредното отбиване се свързва и със специални храни. Най-често това са прясната пита и вареното яйце, които майката търкулва и изпраща детето да ги хване или му ги слага в торбичка, която закача през рамото му. От този момент нататък блюдата на останалите членове на социума стават храна и за малкото дете.
Литература
Воденичарова, А. Родилната обредност на българите като традиционна форма на социализация. – В: Етнографски проблеми на народната духовна култура. Т. ІІ. София: Издателство на БАН, 1994, 101-137.
Маринов, Д. Народна вяра и религиозни народни обичаи. София, 1994.
Маркова, М. Майчината кърма като първа храна. – Минало, 2001, кн. 1, 46-54.