От гледна точка на международната миграция, обикновено се използват термините  „емигрант и имигрант“. Разграничението на двете названия е в резултат от позицията на мигрантите спрямо съответната страна: когато група хора се изселват от една страна, те са определяни от гледната точка на тази страна като „емигранти“; заселващите се в дадена държава хора пък са „имигранти“ спрямо населението ѝ. През последните две десетилетия обаче се натрупват все повече емпирични данни, които показват, че връзките между мигрантите и родните им страни и места често продължават и остават силни, дори и при второто поколение, без това да означава задължително, че са неинтегрирани и маргинализирани в приемното общество.

Същевременно поддържането на активни контакти и финансовото подпомагане на роднините, дори инвестициите в бизнес в родното място не са свързани винаги с обратна миграция. Много от мигрантите днес са въвлечени в сложни и многопластови връзки и отношения както на мястото, където работят и живеят в момента, така и в това, от което произхождат. По този начин, те конструират и поддържат включеност в повече от една общност. В резултат, от началото на 90-те години на ХХ в. насам като основен и най-популярен инструмент, позволяващ по-многослоен и плуралистичен анализ на миграционните процеси, се налага концепцията за транснационализма.

Парадигмата на транснационализма оспорва класическата концепция за анализ на постмиграционните феномени, според която те се разглеждат под ъгъла на „асимилацията“ и „интеграцията“. Предложено е заменяне на термина „е/имигрант“ с трансмигрант, чрез който да бъдат очертани по-точно характеристиките на участниците в миграционните процеси. Според изследователките Нина Глик-Шилер, Линда Баш и Кристина Зантон Бланк трансмигрантите са „мигранти, чийто ежедневен живот зависи от многосъставни и постоянни взаимовръзки през международните граници и чиито идентичности са очертани по отношение на повече от една нация-държава. Те не са пришълци, защото живеят в съответното общество и са включени в икономическите и политическите институции, места и модели на ежедневен живот в страната, в която пребивават. В същото време обаче те са ангажирани и на друго място, доколкото поддържат връзки с различна честота и характер, изграждат институции, извършват транзакции и оказват влияние върху местните и националните събития в страните, които са напуснали“. Тази ситуация на принадлежност към повече от една общност или общество е съществена особеност на съвременните мигранти. Трансмигрантите се различават от емигрантите и имигрантите, а също така и от завърналите се мигранти просто защото „те се движат назад и напред между различни места, развивайки своите социални пространства на ежедневен живот, своите трудови траектории и биографични проекти в тази нова и променяща се конфигурация от практики, символи и артефакти, които обхващат различни пространства“.

Други изследователи обаче твърдят, че такива трансгранични връзки и отношения съществуват отдавна и това не е напълно нов феномен. Както показва  българският етнолог Начо Димитров, не бива да се забравя, че транснационалните преплитания стават все повече и все по-разнообразни през последните няколко десетилетия; в този смисъл е вярно, че не са се променили самите явления, а техните мащаби и честота. Именно през втората половина на XX в. се проявяват някои специфики в начина, по който времето и пространството биват възприемани и представяни, като транснационализмът в научната литература се разглежда във връзка с многоаспектния процес на глобализация. В контекста на това и с поглед към миграционните процеси, могат да бъдат посочени няколко основни трансформации, които постепенно, а понякога изключително бързо, навлизат в ежедневния живот през последните пет десетилетия.

Първо, все повече и повече страни са повлияни от миграционните процеси едновременно. Нараства разнообразието в профилите на мигрантите в зависимост от мотивациите им, социално-икономическия и образователния им статус. Увеличава се процентът на женско и детско участие – значението е не само в числено нарастване на включените в миграционните движения жени и деца, но и в променящите се роли, които те играят в своите общности. Така миграцията става „глобализирана“, „разнообразна“ и „феминизирана“.

Второ, изключително важно е значението и влиянието, което оказва развитието на новите технологии, комуникации и медии. До 80-те и 90-те г. на XX в. общуването от разстояние с близките, останали в родното място, е значително ограничено, осъществявано чрез писма и скъпи телефонни разговори с малка продължителност и честота. С навлизането на интернет начините за комуникация се разнообразяват и стават значително по-достъпни. Разговорите се осъществяват посредством социалните мрежи и мобилни приложения, които позволяват видео връзки, размяна на писмени съобщения и визуален контакт между повече от двама участника в реално време. Ограниченията от финансов, технологичен и времеви аспект в честотата и продължителността на комуникацията до голяма степен отпадат. Така реалното участие на немигрирали членове на дадено семейство от родното място в семейна дискусия на мигранти в приемната държава става възможно и е пример за преоформяне и засилване социалните връзки през националните и географските граници. Все по-добрият и бърз транспорт между различни части на света играе подобна роля – създават се възможности за значително по-интензивни социални, културни и икономически взаимодействия. От тази гледна точка, новите технологически предимства имат фундаментално значение в ежедневните практики на мигрантите, като способстват за това да изграждат и поддържат връзки с хора и „тук“, и „там“, те да живеят и да работят едновременно в отдалечени места.

Сред проучванията обаче има и такива, които показват „тъмната страна“ на транснационализма, например някои негативни последици от т. нар. „транснационално родителство“, при което един значителен дял от децата израстват физически отделени от родителите си, работещи в чужбина. Парадоксално на пръв поглед, водещият мотив е именно осигуряване на по-добро образование и бъдеще за децата. Комуникацията от разстояние обаче не може напълно да замести общуването лице-в-лице и често децата, отглеждани от баби и дядовци, срещат различни трудности от емоционално, социално и културно естество.

Ако обърнем вниманието си към въпроса за идентичностите, изследванията показват, че не е задължително мигрантите да се отказват от идентичностите, придобити в родните места, за сметка на пълна адаптация (и асимилация) в новите места на живот. Същевременно съхраняването на връзката с родното не означава неизбежна сегрегация и (само)изолация на индивида/ мигрантската група. Вследствие на миграцията и процеса на адаптация в новите места, в редица случаи хората изграждат споменатите многосъставни идентичности, свързващи ги на социо-културно ниво както с приемащата, така и с изпращащата държава. Създава се едно ново социално поле, което, както твърдят Пеги Левит и Нина Глик-Шилер, обаче е повече от механичния сбор на двете съставящи го, представляващо „мрежа от многосъставни социални отношения, чрез които неравномерно се обменят, организират и трансформират идеи, практики и ресурси”. Това позволява анализът да бъде разширен, обхващайки дори и хората, които физически не се движат в пространството, но поддържат социални отношения през границите, възползвайки се от разнообразни канали за комуникация. Така изследванията се развиват отвъд проучването на самия акт на миграция, привличайки вниманието към полето на междукултурното взаимодействие, динамиката на всекидневния живот, приемствеността и трансформациите в семейно-родствените структури и отношения, промените в обичайно-обредната система и т.н.

Това са все важни теми и за българската етнология. Изследванията с фокус върху транснационалната миграция и съпътстващите я процеси, от една страна, е насочено към българските граждани, работещи и/ или живеещи в различни страни по света. От друга страна важни са и проучванията с фокус върху заселващите се в страната чуждестранни граждани, идващи от страни, които в социокултурен аспект могат да са близки до нашата страна (Македония, Сърбия, Турция, Украйна, Русия и др.), но и по-далечни или значително различаващи се (Япония, Китай, Виетнам, Афганистан, Сирия и др.).

Литература

Levitt, P., N. Glick-Schiller. Conceptualizing simultaneity: a transnational social field perspective on society. International migration review, 38 (3), 2004, 1002-1039.

Glick-Schiller, N., L. Basch, C. Szanton Blanc. From immigrant to transmigrant: Theorizing transnational migration. Anthropological quarterly, 68 (1), 1995, 48-63.

Антова, Св. Миграция на българите в Кипър и трансродителство. – Българска етнология, кн.  3, 2013, 351-367.

Борисова, М., Л. Гергова, Я. Гергова, Й. Еролова, Т. Матанова (съст.). Българи в чужбина. Чужденци в България. София: ИЕФЕМ-БАН, 2017.

Дечева, М. (съст.). Динамика на националните и транснационалните идентичности в процеса на европейската интеграция. София: Парадигма, 2008.

Димитров, Н. Трудова мобилност на каракачаните в България: Първа глава. Теория и методология. София: Гутенберг, 2015.

Марков, Ив. Миграции и социо-културна динамика. Албанците от Република Македония: Първа глава. Теория и методология. София: Гутенберг, 2015.

Матанова, Т. „С две родини, два езика, две култури...“. Поколението от смесен брак -- идентичност и етнокултурни характеристики. София: Парадигма, 2016.

Кръстева, А. От миграция към мобилност: политики и пътища. София: НБУ, 2015.

Назърска, Ж., М. Хайдиняк. Смесени и транснационални семейства в България. – В: Хайдиняк, Марко (съст.). Миграции, пол и междукултурни взаимодействия в България. София: МЦИМКВ, 2011, 119-176.

Султанова, Р. Транснационализмът като подход при изучаването на постмиграционния опит на мигрантите. – В: Карамихова, М. (съст.) Да живееш там, да се сънуваш тук. Емиграционни процеси в началото на ХХІ в. София: МЦПМКВ, 2003, 268-291.