В предмодерната епоха трудовите миграции в търсене на средства за прехрана и по-добри условия на живот, при които потоците от хора са насочени главно от планинските към плодородните равнинни райони, са типични за цели региони на Балканско-Средиземноморския ареал, независимо от етническата и религиозната им пъстрота. За много райони тези движения на населението са се превърнали в структуроопределящ елемент на всекидневието, повлиявайки не само делника, но и празника му. Сред населението на Балканския полуостров и във всички балкански езици този сезонен наемен труд, свързан с временна трансгранична миграция (в смисъл на етнически, религиозни, културни, а по-късно – и на държавни граници) на групи от работници от родния край към други („чужди”) места, е популярен под названието „гурбет“ (употребява се под различни форми – гурбет, gurbet, kurbet).

Думата навлиза в езикова употреба чрез турски език, но има арабски произход и означава „чужбина“. Според речника на Найден Геров (1895) гурбет е „ходене, седене на чужди места за работа, за печалба”. Синонимно значение има разпространената в южнославянските езици дума „печалбарство“.

Класическият модел на печалбарство/ гурбетчийство е документиран по-подробно от XIX в. насетне, тогава е и неговият най-голям разцвет, но големи групи население вероятно са се придвижвали и през предходните столетия. Една голяма част от селищата в тези планински региони в ранните векове на Османската империя се характеризират с добре развито животновъдство – това са били главните джелепкешански центрове, организирани да задоволяват армията с месни продукти и суровини. Други от селищата, излъчващи по-късно гурбетчии, пък са се радвали на привилегирован данъчен статут – някои са били част от вакъфи, други са дервенджийски (натоварени със задачи по охраната на планинските проходи) или войнугански (част от мъжкото население е имало ангажимент да служи в обозните и инженерни части на османската армия).

  Постоянно нарастващото население в планинските региони и липсата на достатъчно земя, която да бъде разделена между многобройното потомство, е причина за нарастването на броя неженени мъже, което е видно от османските данъчни регистри. Не са малко и семействата без земя. В допълнение изследователите търсят причините за активирането на мъжкия гурбет в късните векове на съществуване на Османската империя в разпада на аграрната система в империята и на социално-икономическата криза от края на ХVІІІ – началото на ХІХ век, довели в планинските региони до западане на добре развитата и поддържана от държавата мрежа от овцевъди-джелепкешани. Към това трябва да добавим стопанската разруха вследствие на десетилетията на кърджалийски размирици и постоянните нападения на разнообразни разбойнически банди. Дервенджиите и войнуганите също губят от привилегиите си (например войнуганският институт е ликвидиран напълно през 1839 г. с Гюлханския хатишериф). Всичко това е причина за освобождаване на голямо количество работна ръка, хора, които освен това, благодарение на поминъка си до този момент и специалния си статут, добре познават балканските пътища. Натрупват се няколко предпоставки, които предопределят потенциалната трудова мобилност на населението от тези планински региони. Именно по това време започва бързото развитие на множество занаяти и производства, а градовете с по-големите възможности стават силен притегателен център за освободената работна ръка.

Балканите предлагат голямо разнообразие от културни образци на сезонна и временна трудова миграция в различни региони, но всички те споделят общи типологични черти, което ни позволява да говорим дори за „балканска култура на миграцията“. Печалбарството/ гурбетът е мъжко занимание и има сезонен характер – дните, бележещи сезонния ритъм на гурбетчийските пътувания, са Гергьовден, когато гурбетчийските групи се събират и напускат родния край, и Димитровден, когато се завръщат обратно. В други случаи печалбарите отсъстват по-дълго време, когато работата налага това – една, две, а понякога и повече години. Жените и децата по правило остават в родното място, обикновено в рамките на едно домакинство с родителите, другите снахи и неженени братя и сестри на гурбетчията. Гурбетът всъщност е една от стратегиите за осигуряване на средства за живот – останалите в родното място са били ангажирани със земеделие и животновъдство. Гурбетчиите заминават и работят, за да спечелят допълнително средства, с които да подобрят жизнените условия на останалите членове на домакинството, като в определени случаи тази дейност се превръща в основния източник на доходи за домакинството – когато повечето от мъжете работят в чужбина. Срещу заплащане те изпълняват различни стопански дейности – както аграрни по своя характер (например наемен труд за жътва, коситба, дърводобив и др.), така и такива, свързани с различни занаятчийски задачи (дюлгерство, резбарство, грънчарство, хлебарство, сладкарство, гостилничарство и др.).

Тази традиционна трудова мобилност, при която една голяма част от мъжкото население перманентно отсъства, слага отпечатък върху цялостния културен модел на локалните общности. Тя е свързана с редица специфични особености на обичайно-обредната система и на фолклора в родните региони на гурбетчиите. Така например навсякъде с годините се е утвърдил един устойчив ритуален комплекс, свързан с изпращането и посрещането на мъжете, отиващи на гурбет. В навечерието на пътуването роднини и близки се събират на трапеза. В деня на самото заминаване се извършват някои действия с протекционен характер – например, пред заминаващия се лисва канче с вода с пожеланието както тече водата пред него, така леко да му върви пътят и работата. В Средна Западна България (Трънско) посипват жар от двете страни на портата, която отиващият на печалба дюлгерин прескача три пъти за здраве. Тръгващият на път трябва да пристъпи на излизане през прага на къщата с десния си крак. Често съпругата или родителите му дават някаква вещ от дома – муска, която да го пази от нещастия, паричка, за да не отива с празни ръце и да се върне с умножено богатство, пешкир, за да не забравя родния дом и да се върне у дома и др. Гурбетчиите са съпровождани до определено място в селото, понякога извън неговите граници – местности, откъдето техните групи поемат окончателно сами по пътя си. Тези места на раздялата имат различни названия в един широк ареал в южните Балканите, но повечето от тях са свързани с тъгата от раздялата – „Плачи мост“, „Плачи круша“, „Плачи камък“, „Сополиви камъни“, „Поляна на сълзите“ и др.

Силно повлиян от тези пътувания е ритуалният цикъл – и календарен, и семеен. Най-важните семейно-родствени празници обикновено са групирани в определен период на годината, когато гурбетчиите се връщат по родните селища. В Шоплука (З. България, И. Сърбия, СИ. Македония) най-ранното завръщане на дюлгерите е за Митровдън (Димитровден), но обикновено – за Ранджеловдън (Св. Архангел Михаил) през ноември. Ето защо най-важните семейно-родови празници (от типа на родовия „светец“ или т. нар. „слава“ в съседна Сърбия) в традиционния празничен календар са съсредоточени от Димитровден през октомври до Ивановден през януари. Чак до средата на ХХ век тези планински региони са строго ендогамно затворени в себе си, като в някои райони на Балканите тази ендогамия е дори вътрешноселищна: за женитба младите мъже се връщат в родния си край да търсят невести, по правило – само от „своите” моми (в селищно-регионален аспект). Затова и сватбите също са съсредоточени през зимния период и в тези региони децата се раждат именно най-често през есента. В други райони на традиционна сезонна трудова мобилност годишният цикъл е обърнат – мъжете заминават през есента и се завръщат напролет в родните места.

В областта на фолклора гурбетът също оказва силно влияние – утвърждаването на практиките, свързани с ходенето на печалба, е свързано с появата на фолклорни образци, определяни като „гурбетчийски“/ „печалбарски“, например т. нар. „печалбарските песни“. В сюжетите на тези песни могат да се проследят всички по-важни моменти, свързани с ходенето на гурбет. Условно те се делят на няколко групи. В първата група попадат песни, свързани с причините за ходенето на гурбет, тръгването и изпращането, мъката и загрижеността на майката или любимата на гурбетчията. Втората група е съставена от песни за живота далеч от родния дом, тежката работа, мъката по родното място и близките. В третата група влизат песни за живота на семейството на гурбетчията, огромния труд, който полагат за отглеждане на децата в отсъствието на мъжа. Четвъртата група включва песните за връщането на печалбаря, радостта при посрещането му. Тук спадат и песните, когато той не е успял да спечели достатъчно или когато е отсъствал толкова дълго, че в селото не могат да го познаят, а също и тези, при които някои от гурбетчиите не се завръщат, намерили смъртта си далеч от родното място.

Новите политически граници на Балканите, начертани след Балканските и Първата световна война, политиката на рестрикции върху мобилността, налагана от законодателството на отделните национални държави, както и политическата идеология и социалната среда в повечето балкански страни, ускореното нарастване на националистическата пропаганда, имат като резултат интензивното спадане на транс-граничната трудова мобилност. Това води след себе си до промяна на модела на трудова мобилност – посоките на трудовите маршрути се пренасочват към големите градове във вътрешността на съответните държави. Все още обаче тази трудова мобилност носи белезите на традиционния гурбет – мъжете печелят в града, но се завръщат всяка година при семействата си по родните места. Разрастването на тази „вътрешна” трудова мобилност обаче подготвя социалните условия за перманентна миграция към големите градове, която увлича не само мъжкото население (както е било в гурбетчийския модел). Тя бързо набира скорост след Втората световна война и става факт в края на 50-те години на ХХ век. В България колективизацията на земята и форсираната индустриализация превръщат дотогавашните сезонни мигранти в „социалистически труженици”, въвличайки в миграционните процеси и жените. Всичко това довежда до нарастваща с времето депопулация на селата, а живеещите вече в градовете семейства постепенно губят връзката със земята. Единствено възрастните хора остават в родните села, посещавани отвреме-навреме от потомци си, вече живеещи в града.

            Литература

Halpern, J. Some perspectives on Balkan migration patterns. – In: Du Toit, Brian M. and Helen I. Safa (еds.). Migration and urbanization: Models and adaptive strategies. Hague: Mouton & Co., 1975, 77–115.

Palairet, M. The мigrant workers of the Balkans and their villages (18th century – World War II). – In: Roth, K. (еd.). Handwerk in Mittel-und Südosteuropa. Munich: Südosteuropa-Gesellschaft, 1987, 23–46.

Борисова, М., Л. Гергова, Я. Гергова, Й. Еролова, Т. Матанова (съст.). Българи в чужбина. Чужденци в България. София: ИЕФЕМ-БАН, 2017.

Дечева, М. Новият стар път на гурбета. – В: Карамихова, М. (съст.). Да живееш там, да се сънуваш тук. Емиграционни процеси в началото на ХХІ век. София: МЦИМКВ, 2003, 124-140.

Лазаров, В. Гурбетчийство на поредната граница на прехода. – В: Карамихова, М. (съст.). Градиво за етнология на миграциите. Сборник студии. София: ЕИМ – БАН, 2011, 145-172.

Марков, Ив. Миграции и социо-културна динамика. Албанците от Република Македония: Трета глава. Гурбетчии, гастарбайтери, емигранти: историческа динамика на трудовите миграции. София: Гутенберг, 2015, 166-246.

Раева, Б. Трансформацията на традицията на гурбета в контекста на строителството на „първия социалистически град в България“. – Българска етнология, кн. 2-3, 2011, 57-71.

Христов, П. Гурбет и идентичност (по материали от Западна България, Източна Сърбия и Западна Македония). – Социологически проблеми, 1-2, 2012, 186-202.

 Христов, П. (съст.). Балканската миграционна култура: Исторически и съвременни примери от България и Македония. София: Парадигма, 2010.