В малките затворени земеделски селища се формира традиционната соционормативна култура, в която индивидът има тристепенна подкрепа от различни социални групи, които се вписват една в друга. На първо място това е семейството му, втората по-голяма група са роднините му и най-голямата – неговите съселяни. Отделната личност е обвързана с тези групи чрез ясно регламентирани права и задължения.

Идеята за единство на съселяните се крепи от мрежите на кръвно родство, сватовство и символично родство /кумство, побратимство/, които в едно по-малко селище обвързват практически всеки с всеки и които на равнището на ритуала и обичая се проявяват със сватби, погребения, курбани, на които присъства цялото село, с посещаването на всяка къща от коледарите и лазарките и др.

Наред с това членовете на една селищна общност са обвързани със здрави икономически връзки, благодарение на общата собственост върху част от земята, т.н. мера на селището, а до 1878 г. и чрез колективната отговорност на общината пред държавата за изплащане на данъците, както и за изплащането на паричната глоба „кръвнина“, за неразкрити тежки престъпления, извършени на територията на селището.

Членовете на селището са обвързани чрез личното си познанство, чрез локалния патриотизъм и висока самооценка, което води до затваряне на брачността в рамките на селището, ергените имат преференциални права над момите от своето селище и така селищната общност /землячеството/ е припокрита или в процес на припокриване с роднинството. Животът на много българи в миналото е протичал в рамките на родното му селище, всички важни в живота му решения се вземат и се изпълняват сред земляците му. Думата „отечество“ има значение на родно място.

Икономическото и културно развитие през Българското Възраждане води до пропукване и постепенно разчупване на този модел на живот. Отделната личност започва по-често и за по-дълги периоди да напуска отечеството /родното си място/, за да учи в по-добро училище, да търгува или да работи занаята си като гурбетчия. През цялото това време обаче тя остава свързана с родното си място – чрез данъчната си съотговорност със съгражданите, чрез предпочитането на добре познатите съграждани за брачни партньори. Всеки бизнес има край и поне в края на живота си гурбетчията занаятчия или търговецът трябва да се върне в родното място, да се установи в него и да прекара там старините си между роднини и земляци. Започват и трайните заселвания на друго място, но те са рядкост – преместват се хора, които са загубили близките си роднини, които са установили трайни бизнеспартньорства и са се сродили чрез бракове с колегите си, хора, които са преследвани от турските власти или са потенциално заплашени от това поради свободолюбивия си дух. Те се стичат в градовете и в подбалканските селища със специални привилегии, където османската власт се усеща най-слабо – тези селища бързо се разрастват и по традиция и по необходимост населението им търси препитание извън тях, чрез гурбетчийство. Така колелото на движение на населението се завърта все по-бързо, все повече хора пътуват по работа или работят извън родното място, което ги лишава изцяло или частично от подкрепата на семейството и роднините им. Личността е привикнала на стабилна и широка социална поддръжка, а движението за просвета и независима църква пропагандират общността между българите в различни селища, формират представите за сънародници, за българска нация. За личността, която е извън своето родно място, йерархията на социалните връзки се променя – в новото място на старите съграждани се гледа като на роднини, а на всички българи – като на съграждани – така думата „отечество“ придобива новото си значение на „родна страна“.

След Освобождението с ускоряване на развитието на градския живот, разширяване и усложняване на системата на образование, военната повинност, промяната в икономическото значение на отделните селица и мн. др. разместването на население се засилва още повече. Все повече хора се установяват да живеят трайно извън родното си място и чувстват липсата на традиционната социална подкрепа. В новото си местожителство те търсят опората на старите познанства и традиционните връзки между земляците на гурбет добиват нова организационна форма в духа на гражданското общество – земляческите организации.

Първата земляческа организация се създава от македонски българи гурбетчии в Старозагорско. В свободните български земи първата земляческа организация е от клисурци, следвана от тази на калоферци и др. Първи създават землячески организации хората от будните малки подбалкански селища, които поддържат развито гурбетчийство и високо ниво на образование през Възраждането и тежко пострадват в Априлското възстание или Освободителната война, което ускорява движението на населението им из страната.

Първите землячески организации обединяват хора, родени в едно селище. Постепенно се появяват такива, обединяващи хора от съседни селища, а в последствие земляческите организации са на хора от цялата околия. За постигането на по-високи цели земляческите организации се обединяват в съюзи. Това е най-характерно за организациите на българите бежанци от Македония, Тракия, Добружда. Понякога такива съюзи създават и землячески организации от вътрешността на страната. През 20-те години на XX в. се създава Съюз на подбалканските градове, чиято цел е общините съвместно със своите землячески организации в София да лобират за прокарване на подбалканската железопътна линия.

Земляческите организации възникват на основата на спонтанното близко общуване на старите съграждани в новото им местожителство и затова те се самоназовават дружби – например „Калоферска дружба в София“. Задачи им са на първо място благотворителни – грижа за земляците в новото местожителство, което може да се изразява най-вече в подкрепа при намиране на работа и много по-рядко в пряка материална подкрепа или оказване на безплатна медицинска помощ от лекари-земляци. Тъй като най-лесно се преместват предприемчивите и високообразовани хора, земляческите организации с известно право гледат на себе си като на част от елита на старата община и част от техните членове заемат значими постове в държавната йерархия или имат добри позиции в частния бизнес. Затова техните благотворителни функции се насочват предимно към родното място. Те се изразяват в пряка парична подкрепа за благоустройство и социални и културни дейности чрез средства, събрани от преселниците или чрез безвъзмездни професионални услуги, които предоставя предимно инженерно-техническата интелигенция: изработване на проекти за водоснабдяване, градска регулация, планове за строеж на обществени сгради, които се предоставят на родното място безплатно като дар от неговите „синове“. Някои от земляческите организации успяват да дадат своя принос в икономическото възстановяване на родния край чрез модернизиране на старите и създаване на съвсем нови поминъци като плетенето на брюкселски дантели в Калофер. Тъй като идеите за благотворителност в българското общество са все още слаборазвити и са ограничени в традиционно следваните норми, най-успешна дейност развиват земляческите организации, които лобират пред държавните институции в подкрепа на родното си място и привличат към него държавно финансиране. Важен резултат от дейността на земляческите организации е развитието на гражданското съзнание сред членовете и сред старите съграждани, уменията за гражданско действие, понякога на широка основа. Ярък пример за съвместно действие на населението, общините и държавата е прокарването на железопътната линия Ловеч-Левски, ръководено от Ловешката земляческа организация в София. Тя едновременно лобира пред държавната власт и пропагандира необходимостта от линията пред местното население и го организира за действие. Всички груби изкопни работи за прокарване на трасето на линията са извършени с доброволен труд от ловешкото население. Високопланинските общини Троян и Тетевен, които имат традиционни икономически и административни връзки с Ловеч и притежават скъпи гори, даряват дървен материал за траверси, българската държава осигурява ж.п. релсите и монтирането им.

Друга основна задача на земляческите организации е поддържането на любовта към родния край, разпространяване на знанията за неговите традициии, за приноса му в българското историческо, икономическо и културно развитие. Членовете на дружбите ежегодно организират вечеринка, на която могат да поканят и свои гости – неземляци. Така чрез вечеринките земляците се забавляват съвместно, актуализират връзките си с родния край и пропагандират локалните културни ценности сред новите си съграждани. Някои землячески организации издават история на родното си място или сборници с разнообразно съдържание, насърчават развитието на мемоаристиката и съграждат колективен паметник за своите съграждани.

Земляческите организации са най-многобройните сред благотворителните организации в България до 1944 г. След установяването на новия държавен строй между 1949 и 1952 г. като неуместни в обществото на социализма, представяно като общество на всеобщо щастие и благоденствие, земляческите организации са разтурени със съдебни процеси. Но те са много мила на сърцето на българина форма за самоорганизация и десетилетие по-късно постепенно започват да се възстановяват. Земляческата линия на контакт с държавата и партията дава своите плодове и при социализма – ярък пимер за това е развитието на родното място на най-дългогодишния първи секретар на ЦК на БКП, Тодор Живков, – Правец.

Със своето формиране и действие земляческите организации осигуряват плавен преход от традиционните към модерните обществени норми и ценности в българското общество.

Литература

Василева, Д. Приносът на Ловешката земляческа организация за развитие на регионалната мемоаристика и опазване на спомена за родния край. – Балканистичен форум, 2008, № 1-2, 195-206.