На Балканите са известни няколко регионални центъра на странстващи майстори-строители, т. нар „дюлгери“/ „дун’гери“, намиращи се днес в Албания, България, Северна Македония, Сърбия, Босна и Херцеговина и Гърция, от които през целия ХІХ и първата половина на ХХ век всяка година са изпращали групи от мъже-дюлгери на гурбет във всички посоки на полуострова. Вероятно най-старият такъв център е в регион, днес поделен между Македония, Албания и Гърция. Излезлите от там майстори повлияват в голяма степен разпространението на определени строителни и зографски стилове из цялата Османска империя и отвъд нея.
С тяхната дейност е свързанo разпространението на балканския тип къща на Балканите през късния османски период. „Дебърлии” е широко познато из целия полуостров название за тези строителни групи – термин, отнасящ се за всички дебрани и реканци по името на културния и стопански център в региона – Дебър. В гурбетчийските центрове на Шоплука, като Трън в Средна Западна България, Църна Трава и Босилеград в днешна Източна Сърбия, Крива Паланка и Кратово в Македония, се пазят все още преданията как тези легендарни дюлгери, построили столиците Белград и София, са се учили на занаят от „дебърлии“, дошли от „Арнаутлука”. На практика гурбетчийството от този „Арнаутлук” увлича население с различна етническа и религиозна принадлежност и често днес е практически невъзможно да кажем категорично дали това е било влашко, гръцко, албанско или българско население. Един пример – когато през 1870 г. се строи първата в България железопътна линия Варна-Русе, повечето строителни работници според записките на английския инженер Хенри Бъркли (изготвил проекта на жп линията) са „християни от Албания, които заливат Европейска Турция и се връщат у дома за зимните месеци всяка година”.
Следите на тези строители от „Арнаутлука” могат да бъдат открити и сред странстващите дюлгери от другите краища на България – както в Централна Стара планина, където центровете са Дряново, Трявна и Габрово, така и в школата от Брацигово. Според изследванията в периода между 1760-1791 г. жителите на десетки села от Костурско и Корчанско се изселват поради социално-икономически причини, като при последната вълна през 1791 г. повече от 150 семейства се установяват в Брацигово. Те формират отделна махала, т.нар. „Арнаутска махала“, като в продължение на десетилетия местни и заселници не се смесвали. Именно тези преселници донасят със себе си строителния занаят и поставят началото на Брациговската строителна школа. Брациговските дюлгери строят обществени и жилищни сгради в Пазарджишко, Пловдивско, Карловско, Котелско, Казанлъшко, Сливенско, Старозагорско и т.н., някои се отправят към Одрин и Цариград, други прехвърлили Балкана, работейки в Тревненско, Търновско, Дряновско, Шуменско, трети се насочват отвъд Дунава към селища в Румъния.
До 1878 г. основните притегателни центрове за печалбарските групи от Трънско, Царибродско, Църнотравско, Пиротско, Вранско, Кумановско, Кратовско и Кривопаланешко са свободните по това време Сърбия и Влашко, а в границите на Османската империя – областта Загоре (около Видин и Лом), Добруджа в Североизточна България и столицата на империята Истанбул. В Трънския регион сезонните строители, работещи в тогава вече свободна Сърбия, били наричани „шумадинци” (т.е. „работещи из Шумадия“), за да се отличават от „стамболджиите”, чийто гурбет се развивал в столицата на Османската империя и селата около Цариград.
След Освобождението на България (1878 г.) новопровъзгласената столица София се превръща бързо в притегателен център за строителите-печалбари от Трънско и Царибродско в България, от регионите на Црна Трава, Враня и Пирот в Сърбия и от останалите в границите на Османската империя региони на Североизточна Македония. По приблизителни данни от Сърбия през последното десетилетие на ХІХ и първото на ХХ век (до 1912 г.) в София са идвали ежегодно по 8000 души, от които около 2000 – само от Пиротски окръг (без Царибродските села, по това време в границите на България – до 1919 г.). В редица села на Югоизточна Сърбия до ¼ от мъжкото население е било в България „у печалбу” – най-вече в София. Пътят от Македония през Крива паланка за българската столица е наричан от съвременниците „печалбарски друм”, защото всяка пролет по него повече от 10 000 мъже потегляли от Македония на работа. Само от Кривопаланешките села те са били около 3000. Преселниците и гурбетчиите от Македония са развивали в Българската столица наред със строителния, и редица други занаяти – хлебарство, бозаджийство, халваджийство, ханджийство. Значителен брой албанско население от останалите под османска власт територии също било привлечено от новоизграждащата се българска столица. Всъщност София става един от големите центрове на албанска възрожденска емиграция, която се борела за самостойна Албания. За разлика от колонията в Румъния, в която не малък дял са заможни търговци и богати поземлени собственици, албанските мигранти в България, с изключение на няколко човека, е съставена от класически гурбетчии. Такива има в София, Пловдив, Варна, Плевен, с. Рила – работници по пътищата (калдаръмаджии) и строителни работници. Те идват главно от Корча, Елбасан, Воскопоя, Джирокастро, Дебър, Тетово и др.
За родопските строители в началото на ХХ в. Стою Шишков отбелязва, че те не са майстори само за един вид работа, а като подхванат една сграда, я довършват от основите до покрива. Този поминък е бил характерен основно за българското православно население, и едва по-късно започнал да увлича българите мюсюлмани. Родопските дюлгери също пътуват далеч от родните села – работят в Пловдивско, Одринско, Гюмюрджинско, Серско, Солунско, в някои от Беломорските острови, а някои достигат до Сърбия и Румъния. Тези, които работят по Беломорието и островите, остават там през есента, зимата и пролетта, като за три месеца през горещите летни месеци се прибират по домовете си. Работещите в Сърбия и Румъния прекарват там пролетта, лятото и есента, а през зимните месеци си идват в родните села.
Печалбарските групи (т.нар. „тайфи“ или „чети“) на строителите често били основани върху родствен принцип и дори до началото на ХХ век не познават каквато и да било форма на писмено (от еснафски тип) регламентиране. Тайфите следват нормативността на обичайната практика, като традиционната йерархия от майстори, калфи и чираци, набирани сред родствениците или (по-рядко) сред едноселчаните. Главният майстор заминава по-рано за чужбина, за да уреди работа. Имайки договорка, той се връща и събира тайфата. Плащането става в края на сезона. Печалбата се разделя според вътрешната йерархия. През цялото време тайфата работи, яде, спи заедно. Печалбарите развиват и своя специфична субкултура в големия град (Истанбул, Солун, Белград, София). В края на XIX и началото на ХХ в. те имат свои „запазени” места за срещи и общуване, като известният хотел „Знеполе” в София (за строителите от Трън) или ресторант „Разлог” (за тези от Македония), а спецификите на диалекта им го превръща в техен езиков маркер (и своеобразен „таен” език) както в България, така и в Сърбия. Някои групи развиват и свой оригинален таен език, като „форничкия” говор от Шлегово (Кратовско) или „мещерския” на Трънските и Брациговските дюлгери. Тези мъжки занаятчийски общности са традиционно затворени в своята специфична субкултура – проникването на дюлгери от други региони в техните строителни групи е голямо изключение дори през 40-те години на ХХ век.
Литература
Palairet, M. The мigrant workers of the Balkans and their villages (18th century – World War II). – In: Roth, Kl. (еd.). Handwerk in Mittel-und Südosteuropa. Munich: Südosteuropa-Gesellschaft, 1987, 23–46.
Бербенлиев, П., Вл. Партъчев. Брациговските майстори-строители през ХVІІІ-ХІХ век и тяхното архитектурно творчество. София: Техника, 1963.
Миронова, Ст. Трънският край. Очерци из неговото минало: Дюлгерският занаят в Трънско. София: Наука и изкуство, 1971, 64-79.
Христов, П. Гурбет и идентичност (по материали от Западна България, Източна Сърбия и Западна Македония). – Социологически проблеми, 1-2, 2012, 186-202.
Шишков, Ст. Дюлгерските сдружавания в Родопите (Социално-поминъчни и правни бележки и впечатления). – Родопски напредък, год. III, кн. 4, 1905.