Еснафите са форма на самоорганизация на занаятчиите, признавана и частично регулирана от държавата. Документирано е тяхното съществуване във Византия и най-вероятно са съществували и в Средновековна България. Повечето писмените сведения за българските еснафи са сравнително късни – от епохата на Възраждането.

Еснафите са считани за професионални организации тъй като самите ние отдаваме първенство на икономическите въпроси. В епохата на Българското възраждане материалните и духовните страни на живота са много по-тясно преплетени и добре балансирани, поради което и функциите на еснафите са многостранни. Еснафът е обединение на всички хора, които упражняват един определен занаят в дадено селище – това са майсторите, калфите и чираците. Еснафът осигурява професионална квалификация и регулира упражняването на занаята в дадено селище, той обединява майсторите и техните ученици-работници: калфи и чираци.

Чираците са начинаещи в занаята, обикновено момчета на 12-14 години, те изучават по-простите производствени умения и едновременно с това активно помагат в по-тежката домакинска работа – носят вода, копаят на лозето на майстора си. По правило чираците получават само храна. Чиракуването обикновено трае две години. Калфите са вече напреднали в занаята – те са напълно освободени от домашни грижи и целодневно работят на дюкяна под ръководството на майстора. Калфите работят при майстора си минимум три години, понякога и повече. Те са разделени на степени според квалификацията и стажа си и се наричат „калфа на първи хак“ – на първа заплата, обикновено 100-200 гроша годишно и калфи на „втори хак“ – 300-400 и рядко 500 гроша годишно. Калфата с най-голям стаж и професионална квалификация, който скоро ще става майстор, често е наричан „баш калфа“ – т.е. най-добрият, истинският калфа. Това е почетно звание, без промяна на заплатата. Калфите почти не разполагат с парите от заплатата си, тъй като докато се учат, те се смятат за непълнолетни. Калфите дават възнаграждението си на родителите си, които могат да разполагат с него както желаят. В повечето случаи родителите спестяват тези пари за посрещане на разходите по отварянето на собствен дюкян, когато калфата стане майстор.

Майсторите са едновременно занаятчии и търговци, те продават готовата стока, купуват материали за работа. Понякога еснафът закупува общо суровини, но това не е нито задължително, нито често явление в българските земи. Понякога търговската страна на занаята се развива и взема голям превес, някои занаятчии създават цели търговски империи – например някои ловешки сапунджии през Възраждането. Други занаятчии като натрупат богатство, съчетават упражняването на занаята с банкови операции. Но във всички случаи социалното и материалното положение на занаятчията през Възраждането се смята за солидно и хора, които вече са по-скоро търговци или банкери продължават да се числят в еснафите и да се гордеят с майсторската си титла. Тук е уместно да напомним сюжета на българската народна приказка за изискванията към царския зет. Царят отказал да даде дъщеря си на принца-наследник на съседното царство, тъй като принцът не владеел никакъв занаят и следователно не бил способен да осигури семейството си при тежък обрат на съдбата. Влюбеният принц се принудил да стане кошничар, тъй като плетенето на кошници бил единственият занаят, който можел да се усвои за кратко време.

Еснафите се управляват колективно от лонджата, събрание на еснафа, в което участват всички майстори. Те се ръководят в решенията си от устава на еснафа /кондика/, записана в специален тефтер, където са вписани и членовете на еснафа, както и някои по-важни решения, взети от лонджата. Лонджата избира първомайстора /устабаши/я, който е обикновено от по-старите майстори и чауш /изпълнителната власт на еснафа/, който обикновено е от най-младите майстори. Събрани на лонджа майсторите решават кариерното израстване на чираците и калфите, вземат решения по спорове между майсторите, вземат решения за произвеждане на нови майстори, които някога са били тържествено изпитвани пред еснафа, а по-късно се е приемала за достатъчно гаранцията, която дава за тях майсторът им. Лонджата решава какъв членски внос годишно ще плащат майсторите и какъв е първоначалният внос за еснафската каса за отваряне на нов дюкян. Получаването на майсторско звание от еснафа през Българското Възраждане започва да се сравнява с женитбата, прави младия майстор пълноправен член на обществото. Появяват се 30-годишни майстори все още неженени. Започват да се появяват и по-големи дюкяни – в такива могат да работят повече от един майстор и съответно повече калфи и чираци.

Лонджата решава и благотворителната политика на еснафа, насочена както към членовете му, така и към селището като цяло. Обикновено разходите за погребение и ежегодно поменуване на починалите майстори се поема от еснафската каса. При нужда се подпомагат сираци и вдовици на майстори. На майстори гурбетчии, починали далеч от дома, се организират символични погребения. Тъй като правилното и своевременно изпълнение на погребалните и поменалните обреди се смята за важно условие за преминаване на човешката душа от земния в задгробния свят, то се появяват хора желаещи да се ползват от колективните религиозни услуги, предлагани от еснафите. В бакалския еснаф на Копривщица се записват за членове жени и деца, които нямат нищо общо с упражняването на занаята. Еснафската организация импонира на българите и тя се разраства – появяват се еснафи на търговци, както вече се спомена, а дори и на земеделци.

Еснафът има ежегоден празник в чест на своя светец покровител, когато се прави тържествена църковна служба в присъствието на целия еснаф, поменална служба за починалите членове на еснафа, за които се раздава и варено жито, а след това и тържествен обяд и веселие. Понякога членове на еснафа групово правят поклонение в някой манастир и записват за поменаване в службата за здраве и успех целия еснаф.

Част от професионално-религиозните функции на еснафа е регулирането на работното време и стриктното следене никой майстор да не работи в празничен ден. Тъй като успехът в работата се разглежда като сплав от трудолюбие и божия благословия, то и на нарушаването на еснафските установления се гледа като на светско престъпление и същевременно като на религиозен грях. А поради колективната съотговорност на членовете на еснафа, грехът на един майстор ще отклони небесната благодат от целия еснаф и ще страда работата и печалбата на всички. Затова еснафът толкова стриктно следи да не се работи в празник. Нарушителите биват глобявани и същевременно подлагани на религиозно очищение. Парите, събрани от глоби, са нечисти пари, те се държат в отделна кесия и се дават на църквата, за изработване на свещи. Някъде с парите от глобата се изработва една единствена свещ с ръста на прегрешилия майстор и се оставя в църквата да изгори – така символично се очиства тялото на майстора от греха му.

„Чистите“ еснафски пари – които се събират от ежегодните и от първоначалните вноски в еснафа, се използват за организиране на патронния празник и за благотворителност в рамките на еснафа или за цялото селище. Обществената благотворителност, разбира се, отчита и нуждите на самия еснаф, но тя облагодетелства и селището като цяло. Със свои пари някои еснафи поправят пътища или мостове, с което подобряват икономическата инфраструктура на селището. С разширяването на гурбетчийското занаятчийство и на търговията еснафските организации осъзнават необходимостта от женско образование, за да могат членовете им поне писмено да контактуват по-често с домашните си. Еснафите, особено тези на абаджиите-гурбетчии, са сред най-щедрите дарители за образование на момичетата в епохата на Българското Възраждане.

След Освобождението в 1878 г. гурбетчийското занаятчийство търпи сериозни ограничения, а фабричните стоки и новите европейски моди стават твърде сериозна конкуренция. Занаятчиите вече не са част от възходящата средна класа, а все повече се превръщат в западаща социална група. Много градски занаятчии изоставят занаята, за да станат чиновници или селски кръчмари. Българската държава отнема самоуправлението на занаятчиите, като до 1920 г. прокарва два закона за занаятите, с които установява своя контрол върху еснафските организации. Все пак еснафските организации продължават да се ползват със стария си висок авторитет. До края на 19 в. се създават множество нови еснафски организации. Еснафите със своите знамена вземат важно участие в общоградските празненства.

Литература

Георгиев, Г. Освобождението и етнокултурното развитие на българския народ 1878-1900 г. София: „Наука и изкуство“, 1979.

Георгиев, Г. София и софиянци 1878-1944 г. София: „Наука и изкуство“, 1983.

Генчев, Н. Българско Възраждане. София: „Наука и изкуство“, 1979.

Гаврилова, Р. Колелото на живота. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1991.