Професионални организации


В българската традиционна култура съществуват стари практики за организиране на съвместна работа чрез обединяване на труд или стопански инвентар и добитък: „на спрега“, когато двама стопани изпълзват съвместно воловете си като телгителна сила, „на зареда“, когато се обединява човешкия труд за прибиране на реколтата, като се използва оптимално във връзка с разликите в съзряването.

Въз основа на тези практики възникват и първите професионални организации „чети“, „тайфи“, „дружини“ с водач обикновено наричан „драгоманин“. Това са временни организации от моми и момци, водени от пълрноправен женен мъж извън селището, за извършване на сезонна селскостопанска работа – най-вече жътва, коситба, бране на рози и др. Така се пласира свободната работна сила от полупланинските и планинските селища в селищата в равнината, където селскостопанската продукция е повече и зрее по-рано. Така се посреща и временната нужда от повече работна ръка в по-големите селски стопанства – например на богатите манастири. Тези организации са временни, пласират труда на членовете си извън селището, за разлика от еснафите нямат обучителни или религиозни функции. Въз основа на този социален опит в определени отрасли през Българското възраждане се създават и професионални обединения с по-постоянен характер – например тайфите на градинарите гурбетчии, или на овчарите, които сезонно придвижват стадата си на големи разстояния, на строители. Отношенията в тези групи не са писмено регламентирани, те се изграждат изцяло на основата на патриархалната социално-нормативна култура. Тъй като те работят извън родното селище и не обединяват всички представители на професията от едно селище, тези организации не могат така строго да регламентират взаимоотношенията между колегите, както е при еснафите.

След Освобождението поради големия наследен обществен авторитет на еснафите се правят много опити еснафската организация да бъде приложена като професионална организация в нови сфери, включително и там където тя не е особено приложима – например столичните еснафи на файтонджиите, вестникопродавците, хамалите и др. Опитът на четите с драгоманин с малки промени се използва за набиране на млади момичета за работнички в текстилните фабрики, за които фабриките осигуряват и общежитие. Паралелно с разширяване на традиционния социален опит на еснафските организации до възможния максимум, се появяват и нови модерни сдружения по образци от европейската култура. Те се пренасят от представителите на българската интелигенция, завършили висшето си образование в чужбина. Първата такава организация е „Съюзът на българските инжинери и архитекти“ (1893 г.) следван от „Дружество за поддържане на изкуствата в България“, преименувано по-късно в „Дружество на художниците“, „Български музикален съюз“, „Съюзът на журналистите“. Европейските форми на професионална организация бързо се възприемат и от представители на умствения труд, повечето от които са завършили образованието си в България – създава се Учителският съюз. Всички тези организации имат претенции за национален, а не за селищен обхват. Те имат за цел усъвършенстване на професионалната квалификация на членовете си, но получаването на базовата квалификация е извън тяхната компетентност и е предварително условие за членството. Те представят членовете си пред обществото в национален мащаб и се стремят да имат собствени представителни сгради, които да онагледяват присъствието им в градската архитектура и свои периодични органи – списания, които да съдействат за повишаване на професионализма на членовете си и същевременно да бъдат обществена трибуна за възгледите и действията на конкретната професионална група за модернизация и правилно развитие на българското общество.

Професионалните дружества постепенно се разпространяват и сред по-нискоквалифицираните специалисти, следвайки връзката на професионалната квалификация с Европа. Пример за това е създаването на „Столаро-токарското дружество“, обединяващо дърводелци, използващи в работата си и стругарството. В по-сложно организираното общество на модерна България професионалните дружества често трябва да защитават правата на членовете си против или в съюз с други организации – най-често градските общини.

След Освобождението необходимостта от модернизиране на българското дребно селскостопанскои търговия на основата на окрупнен капитал се реализира чрез разгръщане на кооперативното движение – създават се кредитни кооперации /Райфайзеновите каси/, скотовъдни кооперации, внедряващи по-модерни методи на обработка на млякото и развитие на животновъдството, потребителски кооперации. Кооперативната идея с труд си пробива път и нейните успехи от началото на 20 в. се дължат най-вече на апостолските усилия на българската интелигенция, както по места, така и на централно държавно равнище. Така райфайзеновите каси за кооперативно микрокредитиране успяват да се покрият като мрежа цялата страна тъй като техни пропагандатори, организатори и касиери са местните учители. Министерството на народната просвета периодично организира за учителите квалификационни курсове за касиери по системата Райфайзен и признава на учителите работата им като касиери или председатели на райфайзенови каси като служебен актив.

Българската интелигенцията пропита от модните в Европа в края на 19 в. социалистически идеи се заема да ги пропагандира и организационно прилага сред формиращата се в градовете работническа класа. В началото на века е създаден ОРСС – Общ работнически синдикален съюз. Така професионалното организиране излиза от рамките на бранша и минава на класов принцип. На профсъюзното движение предстои дълго развитие, но то не може да замени браншовата форма на организация, напротив частично се опира на нея, създавайки отделни синдикати в отделните производствени браншове.

Появата на нови модерни форми на професионални организации не замества изцяло традиционните, те дълго съсъществуват с тях.


Литература

Георгиев, Г. София и софиянци 1878-1944. София: „Наука и изкуство“, 1983.

Георгиев, Г. Освобождението и етнокултурното развитие на българския народ 1878-1900. София: „Наука и изкуство“, 1979.