След Освобождението до Балканската война икономиката на България има селскостопански облик. В началото на ХХ век селското стопанство отчита интензификация в своето развитие, подем в животновъдството и бързо нарастване на продукцията в резултат на разширяването на обработваемите площи, увеличен внос на селскостопанска техника, протекционистична държавната политика (включваща стремеж за модернизация) и навлизането на търговските отношения в сектора. Нарастването на пазарните цени на селскостопанската продукция от началото на века и облекчаването на данъчната тежест допринасят за увеличаването броя на средните стопанства. Учредяването на Българска земеделска банка и възникването на земеделските спестовни каси подпомагат значителното ограничаване на лихварския капитал в селото.
Земеделското управление на Ал. Стамболийски (1919-1923) провежда реформи, с които се стреми да ограничи едрото земевладение и да оземли бежанците след края на Първата световна война. От средата на 20-те години се засилва процесът на раздробяване на земеделските земи, поради настъпилата пренаселеност, което става пречка за модернизацията. През 1934 г. 63 % от стопанствата притежават земя до 50 дка, а притежаваната от тях земя общо представлява само 30 % от цялата обработваема площ в България.
Кооперативното движение има традиции в България още от началото на ХХ в. Първоначално възникват кредитните и потребителните кооперации. В средата на 30-те години набират популярност земеделските кооперации, но техният брой и разпространение остават сравнително ограничени. Характерно за тях е реалното прилагане на принципа на доброволността за членство и общо наемане и обработване на общинска, училищна и църковна земя. Приходите се разпределят пропорционално между членовете според дела на вложените от тях земя, инвентар, добитък, работно време и работна ръка от домакинство.
Краят на Втората световна война заварва българското селско стопанство в тежка криза в резултат на военновременните реквизиции и черната борса, на непрекъснатото раздробяване на земята и увеличаване броя на дребните стопанства. В средата на 40-те години на ХХ в. в България преобладават дребните и средните стопанства, които притежават по-голямата част от обработваемата земя и се характеризират със земеделска пренаселеност.
Българското селско стопанство от средата на 40-те години се отличава с частична и ограничена употреба на модерна техника, агротехническа изостаналост на стопаните, отглеждане на слабопродуктивни сортове и екстензивни култури. Тези характеристики правят дребните стопанства нерентабилни и недостатъчно доходоносни и не позволяват привличане на капитали за модернизирането им, а ниската им доходност ограничава кредитоспособността им. Всички тези обстоятелства са пречка пред дребните частни стопанства сами да постигнат производствено и организационно развитие.
За да преодолее проблемите в селското стопанство, правителството на Отечествения фронт се заема с осъществяването на аграрна реформа в първите следвоенни години – 1946–1948 г, чийто основен принцип гласи, че „земята принадлежи на този, който я обработва“. Реформата не успява да задоволи глада за земя, нито да реши основните проблеми на българското земеделие. Изравняването и ограничаването на размера на частната поземлена собственост обаче подпомага предвидения процес на масова колективизация на селското стопанство като първа стъпка в ограничаването и изтласкването на частната инициатива от този сектор.
В периода 1948–1960 г. в българското село се осъществява процесът на колективизация, който провокира дълбоки социални, икономически и културни промени. Целта е повсеместно формиране на трудово-кооперативните земеделски стопанства (ТКЗС), които да обединят частните стопанства, включващи селскостопанска земя, гори, инвентар и домашни животни. Българската колективизация следва примера на съветската по отношение ограничителни и насилствени средства срещу частното стопанисване на земята и „класова борба срещу кулаците“. Колективизацията води до усещането за изгубена идентичност на стопаните, тя разрушава познатия им свят и девалвира традиционния им опит и стратегии за справяне.
Основна цел на държавната политика в селото през периода на социализма е „издигне“ на културното и материалното му равнище, подобряване на условията и качеството на живот. Социалистическата модернизация в селото обаче не успява да обхване еднакво всички райони на страната, нито да преодолее различията между селото и града, каквито са „обещанията“ на пропагандата. Колективизацията и промяната на собствеността водят до сериозни трансформации в социалната структура на селото, които за различни групи и области в страната варират между „културно издигане“ и тотална маргинализация. Индустриализирането на труда, неблагоприятните условия на труд и ниското му възнаграждение отблъскват младите поколения от селскостопанския труд и те се насочват към други сектори. Това предизвиква масови миграции към градовете и обезлюдяването на много български села. Вследствие на колективизацията селското стопанство и земеделският труд заемат ниска позиция в оценката за трудова и личностна реализация. Тези проблеми остават, въпреки опита на социалистическото управление да въведе някои мерки за стимулиране на стопанската инициатива.
След 1989 г. в българското селско стопанство настъпва процес на трансформация, която включва реституиране на земята и преход към пазарна икономика. Началото на 90-те години може да се опише като време на радост от връщането на имотите (особено сред възрастното население) и „ентусиазъм“ да се развива земеделие както преди социализма. Тези емоции обаче отшумяват още в края на десетилетието, когато земята започва да запустява. Реституцията предизвиква вторична, още по-силна раздробеност на земята в резултат от връщането й на многобройни наследници. Освен това развитието на частния сектор в селското стопанство е възпрепятствано и от липсата на средства за модерна техника. Съвременните икономически условия в страната, при които се наблюдава монополизъм и корупция в пазара на селскостопанска продукция, липса на защита на правата на производителите, липса на субсидии или утежнени процедури за получаването им и др. допълнително отежняват дейността на частните производители и принуждават много от тях (предимно дребните семейни стопанства) да се оттеглят от сектора. През последните две десетилетия в зърнопроизводителните райони възникват някои големи компании, специализирани в производството на зърнени и индустриални култури. Те обработват огромни земеделски масиви и по този начин успяват да усвояват по-голямата част от европейските и държавни субсидии за земеделие.
В началото на XXI век съществен принос в развитието на селското стопанство в България имат европейските фондове за финансиране на сектора и на селските райони. Но липсата на протекционистична политика и ефектът на свободния пазар предизвикват редица тревожни тенденции: висок дял на пустеещи земи, липса на инвестиции в селското стопанство, силна раздробеност на земята и невъзможност за прилагане на модерни технологии, нелоялна конкуренция от вноса на евтина селскостопанска продукция, ниски изкупни цени, многобройни посредници между производители и потребители. Всичко това води до неконкурентноспособност на българското производство и все по-голямо оттегляне от селското стопанство.
Литература
Ангелова, М. „Образцово село” Модернизационният проект на селото в България (1937-1944). Благоевград: УИ „Неофит Рилски“, 2008.
Груев, М. Преораните слогове. Колективизация и социална промяна в Българския северозапад 40-те – 50-те години на ХХ век. София: Институт за изследване на близкото минало, 2009.
Златев, Зл. Аграрната реформа в България (1946-1948). – Исторически преглед, № 1, 1993, 62-82.
Матеев, Б. Движението за кооперативно земеделие в България при условията на капитализма. София, 1967.
Мигев, Вл. Колективизация в българското село (1948 – 1958 г.). София: Университетско издателство „Стопанство“, 1995.
Янчева, Я. Колективизацията в българското село (1948 – 1970). Колективна памет и всекидневна култура. София: ИК „Гутенберг“, 2015.
