Митологичната школа е първата школа във фолклористиката и етнографията, която се появява в началото на XIX в. под влияние на зараждащите се национални движения, естетиката на романтизма, теорията за мита на Ф. М. Шелинг и сравнително-историческия метод в лингвистиката.
Основатели на Митологичната школа са немските юристи и филолози братята Якоб (1785–1863) и Вилхелм Грим (1786–1859). Под влияние на идеите на романтизма за народа и неговата култура като носители на „националния дух” в най-чист вид и водени от патриотични подбуди, братя Грим си поставят за цел да съхранят застрашеното от изчезване германско фолклорно наследство. Техните научни интереси са насочени преди всичко към изследване на „германските старини” – езика, правните обичаи, епоса, поезията и митологията на германските народи.
През 1812 г. излиза първият том на „Детски и семейни приказки” (Kinder- und Hausmärchen), а скоро след това са публикувани сборници с германски легенди, датски и ирландси приказки, норвежки митологични предания. До 1857 г. В. Грим преиздава „Детски и семейни приказки” още 7 пъти, като ги допълва с нови сюжети и ги подлага на литературна редакция в съзвучие с християнския морал. Още в предговора към първото издание, Я. и В. Грим заявяват, че приказката е „не само игра на фантазията”, а една от най-старите форми на народното поетично творчество, която съдържа богат материал за изследване на прагерманската митология.
Основните положения на митологичната теория, макар да не са формулирани експлицитно, се съдържат в двутомния труд на Я. Грим „Германска митология” (Deutsche Mythologie, 1835). Книгата представлява енциклопедично изследване на предхристиянските религиозни представи на германците от първите исторически сведения за тях и митовете в скандинавската „Еда”, до съвременните народни вярвания и суеверия. Митологията се представя като продукт на архаичното мислене – онзи „безсъзнателен творящ дух”, който служи на първобитния човек за опознаване и обяснение на явленията в заобикалящия свят. Освен това митологията се разглежда като първоначално ядро, от което впоследствие се развиват приказката, епосът и др. фолклорни жанрове; митологични реликти са запазени и в народните обичаи и вярвания. В методологическо отношение Я. Грим прилага лингвистичния сравнително-исторически метод за изследване на митологията: според него в народната лексика, приказните и легендарните сюжети и персонажи се съдържат древни религиозни представи и по същия начин, както прагерманските словесни форми могат да бъдат „реконструирани” на съпоставителна основа, така може да се реконструира и прагерманската митология, в основата на която стои обожествяването на природата.
В средата на ХІХ в. идеите на братя Грим се споделят и от други представители на Митологичната школа. В Германия сред тях са Франц Феликс Адалберт Кун (1812–1881) – немски лингвист и историк, пръв предложил хипотезата за индогерманския пранарод; културологът Вилхелм Шварц (1821–1899); религиоведът Макс Мюлер (1823–1900), който работи предимно в Англия и изследва класически индийски литературни паметници на санскрит; Вилхелм Манхард (1831–1880) – изследователят на народната „нисша” митология, аграрните обичаи и обреди. В Италия методите на митологичната школа прилага граф Анджело де Губернатис (1840–1913). С особена популярност се ползва митологичната школа в Русия, където оказва влияние на основателя на руската фолклористика Фьодор Иванович Буслаев (1818–1897), въпреки че впоследствие той преминава на позициите на миграционната школа. Други представители на школата са Александър Николаевич Афанасиев (1826–1871), автор на първите научни издания на руското и славянското устно народно творчество (Русские народные легенды (1860) и монументалният тритомен труд Поэтические воззрения славян на природу (1865−1869); Александър Афанасиевич Потебня (1834–1891) — украински лингвист, литературовед и философ, чиито трудове (О некоторых символах в славянской народной поэзии (1860), О мифическом значении некоторых обрядов и поверий (1865) и др.), са пример за задълбочен анализ на митологичната семантика на славянската народна поезия; Орест Фьодорович Милер (1833–1889) – специалист по история на староруската литература и др.
Но докато братята Грим се занимават основно с германски старини, техните последователи в Германия си поставят за цел да реконструират индоевропейската митология (В. Кун, В. Шварц, М. Мюлер), а в Русия – праславянската (А. Н. Афанасиев, А. Ф. Потебня). Оформят се две основни методологически направления: етимологично, което залага на лингвистичния историко-сравнителен подход, и аналогично, което реконструира архаичния мит по пътя на сравнението на сходни по съдържание митове.
Предлагат се различни теории за произхода на митовете, а оттам – и на фолклорните вярвания и представи, разглеждани като остатък или деградация на архаичния мит. Според метеорологичната теория (А. Кун, В. Шварц, О. Ф. Милер, А. Н. Афанасиев) в основата на мита е залегнало обожествяването на атмосферни явления: вятър, буря, дъждоносни облаци, светкавица, гръмотевица и т.н., а според соларната (М. Мюлер, А. Н. Афанасиев) – почитането на небесните светила (слънцето, луната, звездите), като повечето божества според М. Мюлер са олицетворение на слънцето. Макар и привърженик на соларната теория, в основния си труд „Горски и полски култове” (Wald- und Feldkulte, 1875–1877), В. Манхард се противопоставя на едностранчивото обяснение на народното творчество като олицетворение на природни явления и настоява за критично отношение към събирането и анализа на фолклорните материали. Според Манхард народните предания трябва да се записват с всички техни варианти, като се отчитат ареалът на разпространение и по възможност да се проследи историческият им развой. Давайки си сметка, че това амбициоцно начинание е непосилно за усилията на отделни учени-ентусиасти, той предлага да се създаде международна научна институция за изследване на народната старина.
Представителите на митологичната школа проявяват подчертан интерес към връзката между първобитно мислене, език и мит. М. Мюлер създава лингвистична концепция за възникването на мита в резултат на „болест на езика”: според него първобитният човек изразявал отвлечени понятия чрез техните конкретни признаци посредством метафорични епитети, а когато с течение на времето първоначалният смисъл на метафорите бил забравен или замъглен, се появява митът в резултат на семантични измествания. В Русия А. Н. Афанасиев прилага тази концепция при изследването на фолклора, а А. А. Потебня съчетава лингвистичния подход към поетичните символи и образи с търсене на отражение в тях на историята на обществото (бита на ловеца, живота и труда на земеделеца и т.н.).
Митологичното направление постепенно се обогатява с теориите за литературните заимствания, евхемеризма (обожествяване на велики личности) и антропологичната теория за самозараждане на митологичните сюжети.
Развитието на културната антропология, етнографията и историята на религиите постепенно стеснява полето, на което се основават концепциите на митологичната школа, и тя е подложена на критика още в средата на ХІХ в. Открити са сходни мотиви и сюжети и сред неиндоевропейските народи; много етимологии, на чиято основа се отъждествяват божествата на различни индоевропейски традиции, се оказват погрешни, така че единството на индоевропейските митологии е само относително; все по-големи съмнения предизвикват „слънчевите”, „дъждоносните”, „звездните” и др. тълкувания на митовете; не всички фолклорни жанрове имат пряко отношение към мита, а съотношението между фолклор и митологията се оказва доста по-сложно и нееднозначно, отколкото си представят учените, принадлежащи към митологичната школа.
Въпреки това митологичната школа оказва съществено влияние върху развитието на фолклористиката, литературознанието и етнографията. Основните положения на митологичната теория, като връзката между език, митология и фолклор; разглеждането на мита като продукт на колективно творчество и първоначално ядро, от което се развиват фолклорните жанрове; връзката между митологията като наука и лингвистиката, в които митът, митичното мислене и митичният компонент на езика изпълняват ролята на първоначален тласък, са наследени и от науката на ХХ в.
Неомитологичната (ритуално-митологичната) школа в литературната критика и културологията, възникнала през 30-те години на ХХ в. и която се ползва с голяма популярност до средата на века в Западна Европа и Америка, се опира предимно на постиженията на британската антропология на Дж. Фрейзър, но също така възприема някои идеи на митологичната школа. Последователите на тази школа (Е. Миро, Ш. Отрана, Ф. Реглан, П. Сентив, Н. Фрай, М. Бодкин) защитават тезата за приоритета на ритуала над мита и изследват неговото значение за произхода на приказката, литературата, изкуството, философията.
Литература
Мелетински, Е. Поетика на мита. София, 1995.
Фрай, Н. Великият код: Библията и литературата. София, 1993.