Социалният и културен еволюционизъм е първата систематична етнологична теория в рамката на антропологията като наука за човека, обществата и културите, която започва своето развитие през втората половина на XIX в.
Раждането й е мотивирано от комбинацията между няколко значими духовни постижения с резултати от историко-социалните процеси в света: 1. Теорията на биологичния еволюционизъм на Ч. Дарвин, която представя еволюцията на видовете и тяхната природна селекция; 2. Въздействието на тази теория върху социалната сфера и възгледите на Просвещенските социални моралисти и философи от XVIII-XIX в. /в частност – теорията на Ш. Монтескьо за етапите на прехода на човечеството от дивачество през варварство към цивилизация/ и 3. Последиците от мащабния процес на колонизация и срещата на Европа с нови народи и култури, както и натрупването на грамаден крос-културен, исторически и археологически материал.
Главните идеи, защитавани от еволюционистите, се свеждат до: единство на човешкия род и произтичащо оттук еднообразие в развитието на културата; еднолинейност на това развитие – от просто към сложно; психологическа обосновка на обществените явления и на културата, извеждане на законите за развитие на тези явления от психическите свойства на индивида. Еволюционистите утвърждават възгледа за равноценност на всички народи, но стесняват обекта на изследване, като го ограничават до първобитните общества. В трудовете на еволюционистите се обосновават две историко-антропологични концепции: 1. Идеята за развитието на брачно-семейните отношения от широките групови форми на кръвно-родствени и брачно-полови връзки към все по-тесни форми, завършващи със съвременния моногамен брак, и от древния майчин род към съвременното патриархално семейство; 2. Идеята за развитие на религиозните вярвания от първобитния анимизъм през множество преходни форми към най-новия монотеизъм.
Луис Хенри Морган (1818-1881) е един от създателите на еволюционизма, чиито научни резултати, открития на културни закономерности и идейни внушения трайно надхвърлят ранния еволюционизъм и остават ценни за съвременния изследовател. Най-значими съчинения на Морган в еволюционистки контекст са книгите му „Системи на родство и свойство в човешкото семейство” (1870), „Древното (Първобитното) общество” (1877), като втората практически формулира еволюционистката концепция. В нея е представена схемата на културната еволюция на човечеството, показано е как технологията, управлението и семейната организация преминават през различните стадии на дивачество, варварство и цивилизация. Авторът разделя първите два стадия на ранна, средна и късна степен. През ранното дивачество хората се препитават с плодове и корени, но все още не използват огъня; през средното въвеждат огъня и добавят риба към храната си; през късното дивачество са открити лъкът и стрелата. През ранния период на варварството започва развитието на грънчарството, по време на средния – отглеждането на домашни животни в Стария свят и култивирането на царевица в Новия, а последната степен на дивачеството бележи употребата на железни сечива. По-нататък в схемата на Морган се разглеждат началните прояви на цивилизация, свързани с изнамирането на азбуката и появата на писменото слово. Тази схема съдържа редица слабости – полинезийските племена се оказват на едно и също равнище на развитие с австралийските аборигени, докато инките и маите остават назад в сравнение с използващите желязото африкански племена. Въпреки критиките, тази схема полага основите на една изключителна научна идея – идеята за еволюционното социално развитие на човечеството. Много важно откритие на Морган е мисълта, че различните стадии на развитие се съпътстват от различни форми на семейството и организация на кръвното родство. Морган обосновава пет последователни форми на семейството от „кръвнородственото” (където са допустими всички бракове, с изключение на тези между родители и деца) до „моногамното семейство”. Като основен принос на Морган може да се посочи откриването и доказването на мястото на рода като най-ранна форма на социална организация и първична клетка на цялото първобитно обществото. Той признава и доказва историческия приоритет на майчиния род.
Историците-марксисти от този период правят паралел между Моргановия еволюционизъм и своите теории за историческото развитие: К. Маркс и Ф. Енгелс развиват теория, в която институциите на моногамния брак, частната собственост и държавата се представят като отговорни за експлоатацията на работническата класа в модерните индустриализирани общества. Те допълват еволюционната схема на Морган до включване на бъдещи етапи на културна еволюция, в които тези институции ще прекратят съществуването си и ще бъдат заменени от възродения отново „комунизъм“ на примитивните общества.
Другият класик на еволюционизма е основоположникът на антропологическата школа в Англия Едуард Бърнет Тайлър (1832-1917). Той смята, че ранните човешки оръдия на труда са по-прости от късните, които са плод на културна еволюция, преминала през три етапа: дивачество, варварство и цивилизация. Най-ясно позициите му на еволюционист са изложени в капиталните му изследвания „Първобитната култура” (1871) и „Антропология” (1881), в които за първи път използва думата „култура” на английски език в оня смисъл, който влагат в нея и съвременните антрополози. Той дефинира културата като „комплексно цяло, което включва знанието, вярата, изкуството, закона, морала, обичаите и всички други способности и навици на човека като член на обществото”. Според Тайлър еднообразието на културата в различните части на света може да бъде приписано до голяма степен на еднообразието на действията при аналогични случаи, докато от друга страна нейното многообразие може да се свърже със стадиите на развитие или еволюция – резултат от предходната история, и на свой ред играе известна роля за формиране на бъдещето. С тази идея Тайлър формулира предмета на новата дисциплина – културната антропология. Според него тя трябва да изследва примитивната, първобитната култура. Той смята, че човешките културни институции са подредени подобно на земните пластове, като в отделните части на света се минава през едни и същи или сходни стадии на развитие. Културните прилики в различните региони се дължат на сходната работа на човешкия мозък при аналогични условия. С други думи физическото единство на човечеството, независимо от раса или език, довежда до това, че хората от различни общества, сблъскали се със сходни проблеми, стигат до сходни решения за тях.
Чрез огромен по обем, географски обхват и характер конкретен материал, той показва прогреса на човешката култура, схващан от него като постепенно усъвършенстване, развитие на явленията от прости към сложни. Създадената от Тайлър „анимистична теория” за произхода на религията – вярата на първобитния човек в душата и духовете, е първата научна концепция за произхода и историята на религията и дълго време господства в науката.
В късното си творчество Тайлър до известна степен подлага на съмнение пълнотата на еволюционния метод. В трудовете му от края на XIX в. той показва, че приема и други обяснения за приликите в културата в различни части на света – например това на дифузионистите (проникване на културните черти на едно общество в друго). Според Тайлър цивилизацията е растение, което много по-често се предава, отколкото се развъжда самостоятелно. Но двете начала – на паралелното създаване и на дифузията – изпълват съдържанието на културата и не винаги е лесно да се открие кой процес е играл определяща роля при отделни културни прояви.
Сред първата генерация от социални еволюционисти се нареждат и Дж. МакЛенън („Ancient Law“ 1861), Й. Бахофен, Дж. Фрейзър („The New Golden Bough“. 1 vol. 1890 [1959]), Х. Мейн („Ancient Law“ 1861). Те развиват допълващи и оспорващи се схеми на общия социален и културен прогрес, както и на отделни обществени институции като религия, брак, семейство.
В началните години на ХХ в. са налице две противопоставящи се тенденции по отношение на еволюционизма: Първата е свързана с възобновяване на интереса към него. Разширеният обем на фактологичен материал, с който вече се борави, позволява разработването на тези идеи по-задълбочено и с по-голям географски обхват. Насочени към различни области на човешката култура, неоеволюционистите с огромен масив данни доказват идеята за постъпателно развитие на цивилизациите, подчинено на вътрешна логика и последователност, както и за равнопоставеността на народите и културите. Втората тенденция е неговото отрицание и раждането на контра-теории в културната антропология. Главният му опонент е Ф. Боас, чиято критика е най-силно насочена към еволюционисткото схващане за универсалните закони, на които е подвластна цялата човешка култура. Боас изтъква, че подобни неточни генерализации са резултат от липсата през XIX в. на достатъчно материал, който да подхрани качествени теории. Историцизмът и по-късно, функционализмът, се раждат поради това като реакция на социалния еволюционизъм от XIX в.
Нов стимул за самоусъвършенстване и утвърждаване еволюционизмът намира след Втората световна война и особено от 60-те години на XIX в., когато неговите идеи се възраждат и коригират, прецизират и допълват от именити неоеволюционисти – Л. Уайт („The Evolution of Culture: The Development of Civilization to the Fall of Rome“ 1959), М. Салинс („Evolution and Culture“ 1960), Дж. Стюард („The Methodology of Multilinear Evolution“ 1955, 1979), Т. Парсънс („The System of Modern Societies“ 1971) и др.
Литература
Ериксен, Т.Х, Ф. С. Нилсен. История на антропологията (История на социалната и културната антропология в една книга). София, 2006.
Значими имена в антропологията. T. 1-2. НБУ, 2004-2006.
Barnard, A. History and Theory in Anthropology. Cambridge, 2000.