На територията на днешна Румъния са засвидетелствани български поселения още от VI до XIV в., населението на които е асимилирано постепенно през вековете. След османското нашествие на Балканите започва миграция на българи от Мизия, Тракия и Македония във Влашко и Молдова, Банат, Седмиградско и Бесарабия. Особено се масовизират преселванията на север от Дунав след Австро-турските войни през XVII-XVIII в. и Руско-турските войни през XVIII-XIX в. До 1878 г. броят на българските изселници в земите на днешна Румъния достига, според изследователите, почти един милион.

Сред тях има многобройна българска интелигенция, която се установява в градовете. Затова през XIX в. в много градове на север от Дунав се откриват български училища, изграждат се християнски храмове, издава се български вестници и друга литература. В Букурещ на 11 май 1869 г. са осветени български православен храм „Св.св. Кирил и Методий“ и българско училище. Букурещ се превръща в един от най-важните за българското Възраждане обществено-културни центрове. До 1878 г. в княжествата Влашко и Молдова има над 20 български училища, много православни храмове и български културно-просветни организации. След Освобождението на България, голяма част от интелигенцията се връща в родината и българите в селските райони на Румъния остават без свой духовен елит.

През този период в Румъния идват като сезони работници, главно градинари, стотици хиляди българи. Първите български градинари идват още през XVII в., а през XIX в. вече няма район в Румъния, където да няма българи градинари. Едрите собственици на обработваема земя в Румъния (мошиери) привличат българите като добри земеделски работници в своите имения. Но в селищата на мошиерите не само градинарите, но и трайно заселилите се земеделци българи не развиват своя културна традиция. Общата за българите и румънците православна вяра улеснява културната асимилация. Българите бързо научават румънски език и след 2-3 поколения започва промяната на тяхната идентичност. След Освобождението националната консолидация на българите около свободната българска държава, както и охладнелите приятелски отношения с румънската държава, усложняват още повече междусъседските отношения. Румъния започва политика на целенасочено ограничаване правата на българските заселници, не само на територията на присъединената Северна Добруджа, но и на „старото кралство“, „старо Влашко“ (областите Олтения, Мунтения и Молдова). В края на XIX в. на територията на Румъния остават само три български църкви и училища – в градовете Букурещ, Браила и Галац.

През 1892 г. румънските власти издават специална Наредба за наемането на работници от други държави на територията на кралството, т.нар. „Закон за оторизацията“, който създава проблеми на повече от 20 000 градинари, строители и сезонни селскостопански работници българи. За да работят в Румъния те вече трябва да имат визи от румънските консули, документ при кой румънски земевладелец или предприемач ще работят, а техният работодател трябва да подаде заявление до министъра на вътрешните работи. Проблеми създава и периодичното подновяване на документите. През 1900 г. българите градинари са заставени през месец август, периодът на най-усилената работа в градините, да идват в столицата Букурещ за подновяване на визите. През 1903 г. започва събирането на допълнителен данък от градинарите, а през 1906 г. румънското правителство решава да създаде градини, обработвани само от румънци. Създават се държавни, общински и кооперативни градини, но инициативата е твърде скъпа. Трайно заселилите се в Румъния българи градинари при отсъствието на гурбетчии, не успяват да произведат нужното за пазара количество зеленчуци. След Първата световна война до 1921 г. Велика Румъния не издава визи за градинари гурбетчии от България. Но поради разразилата се продоволствена криза, градинарите са официално поканени и чокоите им предоставят безплатно земя, инвентар и работен добитък срещу половината от печалбата. Това става една от основните причини градинарите, традиционно работили в Румъния и утвърдили се на пазара в големите градове, да се заселят трайно и да станат румънски поданици. През 1930 г. в Румъния работят около 3000 българи гурбетчии градинари, а през 1938 г. техният брой е само 400.

След Първата световна война редица български учени и специалисти посещават селищата на българските заселници и се опитват да установят техния брой, запазените черти на културата и езика, както и степента на тяхната асимилация. За броя на българите в Румъния през 1930 г. румънски и чуждестранни автори посочват цифри между 300 и 400 хиляди души. Според български учени броят им е между 600 хиляди до почти 1 милион. Само във Влашкото княжество броят на трайно заселените българи, православни и католици, е 180 хиляди души. Сред тях протича процес на засилена асимилация и повечето се страхуват да афишират етническия си произход. Дори дейността на активната българска общност в Букурещ е затруднена и българската църква „Св.св. Кирил и Методий“ и българското училище „Христо Ботев“ се свързват за помощ с легацията на българската държава. През 1935 г. българите в Букурещ имат свое основно училище, а от 1937 г. и IV-класна прогимназия. Това са частни български училища с румънска държавна програма, без право на публичност.

През 1926 г. е подновена дейността на Българското дружество „Братство“ като благотворителна и просветителска организация в Букурещ, чиято основна цел е да подпомага дейността на църквата и училището. Българите около румънската столица населяват компактно десетки села, в които населението се занимава основно с градинарство и снабдява столицата със зеленчуци, мляко и друга селскостопанска продукция. В тях няма български училища и църковната служба е на румънски език, но въпреки това българите знаят своя етнически произход и помнят езика си, употребяван само у дома. През 1927 г. в Букурещ се събират представители на българите от Добруджа и заедно с Дружество „Братство“ учредяват Висш съвет на българите в Румъния, който съществува до 1929 г. Съветът има за цел да се занимава с въпроси от църковен, училищен, икономически и политически характер, които засягат българите в Румъния. Той заседава под председателството на посланика на България, но Съветът не успява да реши дори най-важните си задачи. От 4-те имота дарени още през 1905 г. от букурещките българи на българската държава, след Първата световна война остава само имотът с българската църква и училището. През 1934 г. българската царска легация и Българската общност „Братство“ подписват спогодба за доброволна подялба на този имот.

През 30-те години на ХХ в. главно по инициатива на добруджанските българи, се засилва движението за създаване на обща организация на българските общности в Румъния. Основните спорове са какъв да е нейният характер – надпартийна или партийно-политическа. Изработено и разпространено е изложение (меморандум) за положението на българското малцинство в Румъния. Режимът на кралската диктатура в Румъния 1938-1940 г. разрешава на малцинствата да имат свои организации и през юни 1940 г. е създадена поредната общобългарска организация „Българско народно общество в Румъния“, но само месеци по-късно, през септември 1940 г. режимът на ген. Йон Антонеску забранява организациите на малцинствата.

След 1918 г. поданици на Кралство Румъния стават и банатските българи, българска етническа общност с римокатолическо вероизповедание, която се оформя в географската област Банат през периода 1738-1896 г. Областта е в границите на Хабсбургската империя в периода 1716-1918 г., след което е поделена между Румъния и Югославия. Първите български заселници католици идват от Чипровци след разгрома на Чипровското въстание от 1688 г., а през първите десетилетия на XVIII в. се заселват и българи от павликянските села между Свищов и Никопол. Първоначално те се установяват в областта Олтения, но когато през 1736 г. Австро-Унгария губи тези територии, те се преместват в Седмиградско и Банат. Така през 1738 г. се основава първото българско селище в Банат Стар Бешенов, а през 1741 г. от чипровските заселници се основава и град Винга. Още при установяването си заселниците имат българско самосъзнание, обща култура, споделена историческа памет и чувство за единство. Те имат силна църковна и просветна традиция, образован слой интелигенция и веднага след заселването си изграждат храмове и училища, в които се използва „илирийска“ (хърватска) учебна книжнина. През 1819 г. се открива първото българско взаимно училище в Банат, а посещаването му е задължително за всички деца. През 1842 г. във Винга е открито класно училище и през 50-те години на XIX в. банатската интелигенция решава да се въведе в църквата и училището българския език. Така възниква нуждата от създаване на местна българска книжнина. Това налага да се изработи правописна система на местния говор, граматика и да се напишат учебници. Създадена е писмена система на основата на латиницата, допълнена с няколко букви и се възприема фонетичното начало, да се пише, както се чува. През 1866-1869 г. Йосиф Рил, създателят на писмената система, заедно с други учители написва и издава първите учебници на банатски български език. По този начин в Банат се създава втора книжовна норма на българския език.

От 1877 г. започва издаването на „Български дневник или календар“, а от 1881 г. излиза първият вестник „Винганска народна нувала“. В период от 36 години (1860-1896 г.) обучението на децата в селищата на банатските българи – Винга, Стар Бешенов, Модош, Конак, Брещя, Дента, Колония Булгара и др., се води на банатски български език. След това, до 1918 г. обучението е на унгарски език, а българският остава за вероучение и факултативно обучение по писане и четене. В края на XIX в. банатските българи говорят по 2-3 езика, а образованите по 5-6 и повече.

Банатските българи се разселват в 12 села и градове в Банат. Още в началото като колонисти те получават големи участъци плодородна земя и благодарение на стопанските си умения се замогват. Те се занимават още със занаяти, търговия и имат широк кръг образовани хора. Поради високият прираст периодично през 10-20 години, главно от Стар Бешенов, банатските българи се разселват в областта и основават нови селища на предоставена от едри земевладелци или от държавата земя. След Освобождението на България започва движение за завръщане в родината и до края на века около 4800 банатски българи идват в Княжество България и се заселват компактно в селата Драгомирово, Асеново, Бърдарски геран, Гостиля и др.

След разпадането на Австро-Унгария през 1918 г. Банат е поделен между Румъния и Югославия, като 2/3 от областта остава в Румъния и там попадат първите две селища Винга и Стар Бешенов, както и Брещя, Дента и Колония Булгара. Много банатски българи са се установили в големите градове Тимишоара, Арад, Лугош, Сън Николае Маре и др. След Първата световна война икономическото положение на българите в Банат се влошава, но мнозина от тях запазват високия си материален, социален и културен статус. През 1919 г. в училищата на банастките българи е възстановено преподаването на банатски български език. Но през 1922 г. училищата стават от общински държавни и обучението се води предимно на румънски език по румънски учебници. До 1925 г. много от българските учители загубват работните си места. Румънските учебни програми и недобре подготвените учители влошават образователното ниво и общата култура на банатските българи, намалява социалният слой на интелигенцията. Местният български език остава преобладаващ до средата на 30-те години като разговорен, дори в администрацията.

През 1930 г. Банатските българи в румънски Банат са 10012 души според данните от официалното преброяване на населението. В този период значителна роля за запазването на банатските българи като етническа общност изиграва католическото вероизповедание, което ги отличава от православните румънци, а банатския език остава да се употребява в църковните служби, наред с латинския. През 30-те години започва процес на консолидация на общността, под влиянието на местния елит и взаимодействието с унгарското и немското малцинство, контактите с другите български общности в Румъния, както и с подкрепата на родината България. Започва етнокултурното възраждане на банатските българи. Издателската дейност се възобновява от Иван Ферменджин, роден във Винга. Той подновява традицията от XIX в. като издава в началото на 1931 г. „Банатски български календар“. Заедно с Антон Лебанов издават вестник „Наша неделя“, а от 1935 до 1943 г. излиза основният вестник „Банатски български гласник“. Негов издател и главен редактор до 1940 г. е Карол Телбизов от Стар Бешенов, а до 1943 Антон Лебанов.

През Втората световна война отново има движение за преселване на банатски българи в България. През 1940 г. Карол Телбизов се заселва във Варна и прави редица постъпки пред българското правителство да се организира по-масово преселване на банатски българи. Така през 1941 г. от румънски Банат идват 125 български семейства, а до 1943 г. още 30 семейства, повечето от Стар Бешенов. С последната вълна в България се заселва и Антон Лебанов и така вестник „Банатски български гласник“ престава да излиза.

Освен банатските българи в Румъния съществува и друга по-малко позната българска католическа общност край столицата Букурещ. Наличието на католическа преселническа общност в най-близката крайградска зона на румънската столица е добре познато от изследванията на католиците в България и е в пряка връзка с утвърждаването на католицизма в Букурещ. Български католици от Никополско се заселват в южните покрайнини на Букурещ в две компактни села Чопля и Попещ-Леорден още в края на XVIII в. и по-масово след Руско-турските войни от началото на XIX в. Наличието на български емигранти католици от Никополската епархия край румънската столица и засилването на османския гнет в земите на юг, между Балкана и Дунав, стават причина през 1792 г. никополските епископи, натоварени с администрацията и на католиците във Влахия, да преместят своята катедра отвъд Дунав. Пръв епископ Павел Дуванлия резидира в с. Чопля до смъртта си през 1804 г., а от 1842 г. резиденцията на никополския епископ е преместена в Букурещ. След Берлинския конгрес и новоначертаната граница между Румъния и България се налага разделянето на Никополската епрахия от отвъддунавската територия на Влахия. Поради това през 1883 г. се учредява новата Букурещка архиепископия. Освобождението на България заварва епископ Игнатий Паоли с титулатурата „Никополско-Букурещки епископ”, а от 1883 г. той е назначен за първи Букурещки архиепископ. С тази реформа територията на Влахия се отделя от Никополската епархия, а към новоучредената Букурещка архиепископия се присъединяват две помощни епископии – в Галац и Яш. Така никополските павликяни, потърсили спасение от турския гнет като се заселили трайно край румънската столица, попадат под духовната администрация на Букурещката архиепископия. Тяхната съдба се преплита тясно с историята на католическата общност в Букурещ. Интеграцията на католиците от двете български села в румънската католическа общност е особено интензивна през 30-те години на ХХ век, когато се засилват културните връзки с католиците в Молдова, където се намират основните поклоннически места. До средата на 60-те години на ХХ в. църковната служба и литургичните песни в храмовете на Чопля и Попещ-Леорден се извършват на латински език, което налагало децата да го изучават в училище, а след това богослужението е на румънски език.

Най-важният белег на културната идентичност на българите от Чопля и Попещ е тяхната конфесионална принадлежност, която дълги години е била причина за културната изолация от околното православно население. Католицизмът като обща религия е причината за многобройните роднински връзки между жителите на Чопля и Попещ-Леорден. В миналото са сключвани бракове между българите най-вече от тези две села, тъй като само те са католически в покрайнините на Букурещ. Друга част от браковете са сключвани с банатски българи. В нито едно от българските села около Букурещ не е имало българско училище, а откритото през 1869 г. в румънската столица и по-късно просъществувало като частно българско училище не е посещавано масово от децата от околните български села. Трябва да се има предвид и фактът, че неграмотността сред селското население в Румъния в края на ХIX и първите десетилетия на ХХ в. е изключително голяма, реално достигаща до 70-75% от населението. Старите поминъци на българите от двете католически села Попещ-Леорден и Чопля са градинарството, млекарството и бубарството, но днес вече те са почти напълно изчезнали. Отмирането на старите поминъци в католическите селища е и едно от основните различия от селата на православните българи около Букурещ, чиито обитатели и в годините на социализма, и в периода след неговия крах, продължават да практикуват своя градинарски занаят. За техните семейства и днес продажбата на селскостопанска продукция на многобройните букурещки пазари е добър източник на доходи.

В годините след Втората световна война, българите в Букурещ започват строителството в имота с църквата и училището на голяма обществена сграда с киносалони, концертна зала и пр. Строителството замира след 1947 г., когато в Румъния се осъществява национализация и смяна на парите. През 1954 г. Румънската православна църква предоставя на българите за ползване храм „Св. Пророк Илия“, докато те си построят своя църква. Свещеникът в този храм се командирова от Българската православна църква и канонически е под върховенството на българския патриарх. През 1957 г. българската държава с Вербална нота предоставя терена на българското училище и църква на ул. „Къларашилор“ 16 на румънската държава и така през 1988 г. са съборени недостроената нова, както и старата сграда, която е трябвало да съществува като музей. Веднага след падането на комунистическия режим Дружеството на българите в Букурещ изпраща писмо за връщане на имота (1990 г.) и започват съдебни дела. В момента върху част от терена е построена бензиностанция.

До 2009 г. РПЦ не предявява претенции да й бъде върнат храма „Св. Пророк Илия“, но след това българският свещеник трябва да спре литургиите на български език и да върне храма на румънската църква. Известно време той продължава дейността си, извършвайки служби на български в руския православен храм в Букурещ. Подобна е съдбата и на българките училища в румънската столица. През 1956 г. е закрито българското педагогическо училище, а през 1962 г. затваря врати и основното училище. Така многобройното българско население в Букурещ и селата около него остават без обучение на майчиния език и постепенно загубват своята културна специфика, претопявайки се постепенно сред православните румънци. Младите поколение днес вече се самоопределят като румънци.

След падането на комунистическия режим още през 1989 г. в Румъния е приет Декрет-закон, в който е прокламирано опазването на правата и свободите на малцинствата в Румъния. В новата Румънска конституция от 1991 г. също е записано „Правото на идентитет“ на лицата от етническите малцинства. Същата година българите в Румъния получават статут на национално малцинство. Те имат езикови, културни и други права, но българският език се изучава само в няколко селища на банатските българи и в едно училище в Букурещ. От държавния бюджет на Румъния се отделят средства за организационна и културна дейност на българското малцинство. Съгласно чл. 59 от Румънската конституция българите в Румъния имат право само на едно депутатско място в долната камара и според броя им при официалното преброяване през 1990 г. могат да бъдат представлявани от една организация, която получава субсидията. Броят на българите от това преброяване е 9935 като 7000 от тях са банатски българи.

Днес повече от 70 обществени, държавни и общински структури работят с българското национално малцинство. Културно-просветните структури са повече от 40. След като Съюзът на банатските българи в Румъния и Общността „Братство“ на българите в Румъния (създадена през 1992 г.) се открояват като центрове, съдебната регистрация на местните организации става излишна. Оформят се два основни центъра на българското малцинство – в столицата Букурещ и в историко-географската област Банат. Съюзът на банатските българи претендира за водещо положение сред българското малцинство в Румъния. През 1998 г. се проявяват противоречия в Общност „Братство“ в Букурещ и се отделя Българска културна асоциация в Румъния. През 2007 г. тя се преименува на Български демократичен съюз в Румъния. През учебната 1998/1999 г. в Букурещ е открита Теоретическа българска гимназия „Христо Ботев“. Тя се сочи за приемник на закритото през 1956 г. българско училище.

През последните години се развиват връзките между България и българите в Румъния. След създаването на Държавната агенция за българите в чужбина през 1993 г. сътрудничеството с българите в Румъния е един от нейните приоритети. Съвместно се организират чествания, конференции, фолклорни фестивали, медийни изяви.

 

Литература

Българите в Румъния XVII-XX в. Документи и материали. Съст. М. Младенов, Н. Жечев, Б. Нягулов. С., 1994.

Бъчваров, С. Българското градинарство (исторически бележки). София, 1986.

Васева, В. Културната идентичност на българите католици от селата Чопля и Попещ-Леорден при Букурещ. В: Локални общности. Т. 1., С., 2000.

Васева, В. Два надписа от църквата “Св. Никола” в бившето с. Дудещ, днес в границите на Букурещ. - Българска етнология, 2006, кн. 3, 2006, 91-97.

Жечев, Н. Основаване и дейност на българското училище в Букурещ до 1878 г. - В: Българската църква и училището в Букурещ. С., 1994, 30-44.

Елдъров, Св. Никополската католическа епархия - неосъществената общност. - В: Локални общности. Т. 1. С., 2000, 35-44.

Св. Елдъров, Св. Католиците в България 1878-1989. Историческо изследване. София, 2002.

Колев, Й. Българите извън България. 1878-1945 г. София, 2005: ИК ТАНГРА ТанНакРа.

Колев, Й. Майка България и нейните чада по света. София, 2013.

Люлюшев, М. Букурещкото българско училище от Освобождението до края на Втората световна война. - В: Българската църква и училището в Букурещ. С., 1994, 122-138.

Манев, Т. История на българското градинарство. Юбилеен сборник 1928-1938. София, 1938.

Младенов, М. Българските говори в Румъния. София, 1993: Издателство на БАН.

Нягулов, Б. Банатските българи. София, 1999.

Нягулов, Б., Е. Миланов. Българските общности зад граница. В: Общности и идентичности в България. Съст. Ана Кръстева. София, 1998: Петекстон.

Панайотов, Г. Просветното дело на българската диаспора в Румъния  през 40-50-те години на ХХ век. - В: Българската църква и училището в Букурещ. С., 1994, 157-173.

Трайков, В., Н. Жечев. Българската емиграция в Румъния XV век - 1978 г. София, 1986.