Съвременната общност на татарите в България включва потомци на кримските татари, които напускат Кримския полуостров на няколко изселнически вълни в периода XV-XIX в., най-вече след Кримската война 1853-1856 г. между Руската и Османската империя. Те се заселват предимно в района на Добруджа, както и в Северна България. Според резултатите от проведени етноложки проучвания в периода между 2002 и 2009 г., може да се предположи, че числеността им е около 4000 души.
На пръв поглед кримските татари по своето културно наследство си приличат с турците в страната заради общата употреба на турския език и религиозна принадлежност към исляма. Но ако се запознаем по-отблизо с кримскотатарската общност, ще открием една различна етническа общност със свои специфики. Езикът и вероизповеданието на кримските татари, физическо-антропологичните им черти, семейните и груповите им обичаи, храната, облеклото, фолклорът и танците, практикуваните в миналото трудови занятия и характерните кирпичени къщи са основните елементи, които ги отличават и поддържат тяхната идентичност и връзката им с Крим.
В България членовете на тази етнична група са трилингви. Те говорят български, турски и кримскотатарски език. Употребата на последния е знак за етническа принадлежност и незнанието му се смята от членовете на общността за срамно. Широко разпространена е поговорката „Майчиното мляко е грях, ако не знаеш майчиния си език”. Принадлежността на татарите към сунитския Ислям ги обединява с голямата мюсюлманска общност в страната. От друга страна обаче, предпочитанието към посещение на т.нар. „татарски” джамии, към духовни самоуки водачи (мъже и жени ходжи) от същия произход, присъствието на практики и елементи, осъзнавани като „татарски” в религиозните ритуали, създава определена етническа специфичност. На следващо място, повечето татари считат, че се отличават с характерни физически белези. За „истински татарин” се възприема човек с широко лице, монголоидна форма на очите, изразени скули. Тази представа намира отражение и в организирането на конкурс „Мис Татарка” в близкото минало.
Обредите при раждане, сватба и погребение са подчинени до голяма степен на религиозните норми. Същевременно и те се намират в ситуация на преход към различни модерни форми, в тях могат да бъдат намерени редица отличаващи ги традиции. В следродилната обредност прави впечатление именуването, при което представителите на общността предпочитат т.нар. „татарски” лични имена – Аблеким, Дженгиз, Пеим, Ариле, Тимур и др. В семействата, в които има случаи на детска смъртност, новородените получават имена, съдържащи представката „курт” (в превод на бълг. език – „вълк”), като Куртнеби, Куртвели, Куртсуюн и т.н. Вярва се, че така името придобива апотропейна сила и предпазва от лоши духове.
Сватбените порядки се характеризират със стремеж към брачна ендогамия или предпочитание към брачен партньор от същата общност, въпреки широко разпространената практика за сключване на бракове с местни турци. Според спомените за традиционната форма на обичаите, те могат да бъдат обособени в няколко етапа: в петък вечер в дома на момичето се организира празнична трапеза („джамат ашъ”); в събота младоженецът „взима” булката от дома й („келин алмак”); сватбено тържество, което се смята за по-съвременен елемент; влизане на булката в новия ù дом.
Погребалната обредност се изпълнява според религиозните норми, като до днес най-общо са запазени следните практики: мъртвият се погребва до 24 часа след настъпване на смъртта; обвит e само в бяло платно (кефин) и e положен в дървена носилка (табут); на погребението присъстват само мъже; правят се помени (мевлиди), известни в района на Добруджа и като струвания, които се ръководят от самоуки ходжи татари или турци, и на които се приготвят „татарски” храни. Вярва се, че на 52-ия ден след смъртта носът на мъртвият пада. Приготвя се огуз бюрек (тестено изделие), запържен с червен пипер и лук, „мъртвият, за да усети мириса, а не болките си”.
В основата на календарните обичаи, от една страна стои религиозната традиция (Курбан и Рамазан Байрам), а от друга – етническата (Наврез, Явур Гьозю, Къдърлез, Тепреш). Най-големият общностен празник е Тепрешът. Ежегодно татарите се събират през месец май в или до различни селища в района на Добруджа и Русенско, отбелязвайки срещата си с различни културни инициативи. В миналото този ден става повод и за т.нар. татарски борби, в които младежи от различни махали и селища мерят сили.
Ежедневната и обредна храна на кримските татари включва разнообразни специфични ястия – различни видове бюреци (татарбюрук, огузбюрек, шубюрек и др.), чорби (кашъкбюрек чорбасъ, екмек чорбасъ), кобете, пешлокум, мантъ, в които преобладават месото и тестото. Всъщност т.нар. татарско кюфте, което се предлага в повечето български ресторанти, е непознато в традицията на общността. Пазят се спомени за консумация на конско месо в миналото. Въпреки спазването на религиозните табута към свинското месо и алкохола, в района на Добруджа е разпространена поговорката, че правото на татарина е върху месото и ракията (“етле ве ракъ татарън хакъ”). В допълнение на това, татарите смятат себе си за „откриватели” на пастърмата – „едно време са я слагали под седалките на конете, за да изсъхне по-добре”. Храната също се използва и като знак за разграничение от турската общност – „на турците дай тарана, а на нас месо”.
Фолклорното творчество на татарите в България е изключително богато на легенди, стихотворения, песни, поговорки и вицове, чрез които се подчертава принадлежността към Кримската историческа родина, поддържат се самопредставите и самочувствието като народ. Танците, изпълнявани в общността, често се осъзнават като собствена етнокултурна специфика, която ги различава от културата на другите мюсюлмани.
В съвременността припознаването на кримските татари с тяхната родина продължава да се бележи от употребата на различни символи, най-видимият от които е кримскотатарският флаг – светлосин със златната дамга на Герайската династия, управлявала Кримското ханство от 1449 до 1783 г. Съхраняването на историческа памет и традиции в общността води до формирането на представи за татарлъка, които влияят както върху изграждането на силна етническа идентичност, така и върху разграничаването им от заобикалящото ги общество.
Литература
Антонов, Ст. Татарите в България. Добрич: Наврез, 2004.
Джанай, Г. Дошлите с огъня си. София: Академично издателство, 2012.
Еролова, Й. Добруджа – граници и идентичности. София: Парадигма, 2010.
Миглев, Ив. Обичаят „Наврез” у кримските татари в България. – Българска етнология, № 3-4, 1997, 152-156.