До средата на ХХ в. в по-голямата си част каракачаните в България са номади пастири. През 50-те години на ХX в. те масово преминават към уседнал живот, задължени от постановление на българската държава от 1954 г. Превръщането им в уседнали жители съвпада с времето, когато комунистическата партия провежда мероприятия за окончателно ликвидиране на частната собственост в България, и е определящо за етнокултурните и социални граници, в които се конструира етническата общност на каракачаните през социалистическия период.

В условията на комунистически режим и уседнал живот за поддържане на каракачанската идентичност са значими споменът и носталгията за номадското минало, представата за ненарушената връзка с религията (възприемана като изключително значима при ограниченията в това отношение, прилагани от тоталитарната държава), стремежът за запазването на традиционни семейни ценности и дори патриархален дух в обстановка на „социалистическа” модернизация и еманципация. Едновременно с това идентичността на каракачаните по време на социализма е свързана и с бързата им адаптация  към  различния начин на живот и трудова дейност и проявата на стопанска инициaтива извън сферата на държавната служба, със стремежа към по-високо образование. Към края на 80-те години в колективната идентичност на каракачаните се наблюдава тристепенност: след като се самоопределят като каракачани, те уточняват, че са гърци по произход, при това определят себе си като „най-чисти гърци” и накрая допълват, че са „български” каракачани, защото живеят в България, където са родени децата им, те самите, а не рядко и дедите им.

С промените в България след 1989 г. са премахнати юридическите и политически пречки за създаване на културни сдружения на етническите общности.  Гарантирането на правото за неполитическо сдружаване на етническите общности дава възможност и на каракачаните в България да основават своя културно-просветна организация през 1990 г., която става постоянен и определящ фактор в по-нататъшното им етнокултурно развитие  с център в гр. Сливен. Целите, които Дружеството декларира, са: установяване на контакти между каракачаните в страната и извън нея; изучаване и пропагандиране на историческото минало, традициите, езика и фолклорното богатство на каракачанската общност; демократизиране и хуманизиране на гражданското общество; утвърждаване на общочовешките и морални ценности и в заключение „вървейки към обединена Европа, всеки роден на тази земя и признал я за родина, независимо от етнически произход, език, идеи и религия, е длъжен да работи за единение на българската нация и зачитане конституционните права на всеки гражданин”. През 1995 г. Дружеството се преименува на Федерация на културно-просветните дружества на каракачаните в България, както е известна и днес.

Още от създаването си организацията на каракачаните в България поддържа и развива разнообразни контакти с Федерацията на саракацаните в Гърция, основана през 1968 г.

Организирането на гръцкоезиковото обучение става приоритет за Федерацията на каракачаните през първите години. Федерацията започва езиковото обучение на децата в момент, когато използването на каракачанския говор е силно ограничено главно в средите на по-възрастните. В езиковото обучение като част от етническата социализация, осъществявано до момента само в семейството, сега се включват и дружествата, а езиковите курсове в много случаи са единствената възможност. За разлика от миналото, когато в семейството се научава каракачанският говор като диалектен вариант, днес децата изучават литературен гръцки език. Получаването на знания по гръцки език и култура не само засилват чувството за принадлежност към общността на каракачаните, но чрез тях се придобиват знания за Гърция, определяна като прародина, и се възпитава чувство за свързаност с нея, тъй като през целия период на социализма контактите на каракачаните са прекъснати или силно ограничени.

Сред демократичните свободи, които каракачаните придобиват след 1989 г., е правото на вероизповедание. През целия период на социализма то е силно ограничавано и контролирано за цялото население на България. Въпреки рестрикциите,  придържането към християнските догми и участието в църковните обреди обхваща изключително широк кръг каракачани. Това поведение, определяно като силна религиозност, се изтъква като специфична черта при етническата идентификация и самоидентификация на каракачаните след и особено преди 1989 г.

Възможностите за постоянни връзки с Гърция, усвояването на литературен гръцки език от повече каракачани благодарение на организираното езиково обучение, както и тясното взаимодействие с Федерацията на саракацаните в Гърция определят нова насока в конструирането на каракачанската идентичност. Все повече каракачани се запознават с различни версии за произхода и историческото развитие на бившите номади пастири. Тази нова информация не толкова измества, колкото се добавя към традиционните знания и обяснения за миналото в предания, песни, приказки и др.

Изучаването и пропагандирането на миналото, културните особености и традиции, на фолклорното богатство са от първостепенно значение в дейността на дружествата, защото това е капиталът на общността, който трябва да бъде съхранен и използван за конструиране и поддържане на каракачанската идентичност. С посредничеството на дружествата и помощта на възрастните хора от общността се извършва реконструиране на елементи от традиционната култура, които стават представителни за общността. Възстановената традиционна култура се представя от самодейните състави, които демонстрират по този начин „каракачанското”.  Към всяко дружество има поне един самодеен състав, в който децата изучават и представят традиционни песни, танци, обичаи, игри. Детските, младежки, а и групи от възрастни хора стават нещо като визитна картичка на общността и на дружествата и участието им е задължително по фестивали и други празници.

ФКПДК в България и дружеството в Сливен ежегодно организират национални събори в местността Карандила край Сливен. Те се превръщат в значим момент за етническата общност, това е времето, когато каракачаните най-интензивно привличат върху себе си вниманието на българското обществото и институции и ангажират общественото мнение с проблемите на своята етническа общност. След продължителното ограничаване на възможностите за изява на етническата идентичност от тоталитарната държава каракачанският събор става място за нейната интензивна демонстрация. Изпълненията на традиционни каракачански песни и танци и  представянето на обичаи от традиционната сватба,  календар,  номадския живот са най-атрактивната част в програмата. Впечатлението, че си попаднал в друго време, се подсилва от множеството хора, облечени в традиционни каракачански женски и мъжки костюми, които често са взети направо от чувалите с чеиз.

Разбирането за идентичността на каракачаните в България и промените в нея се разкрива в икономическата ситуация след 1989 г. Във времето на радикални икономически промени и преход към пазарна икономика в България каракачаните изпитват редица трудности. В търсене на изход от икономическите трудности, породени от извършващия се в България преход към пазарна икономика, каракачаните търсят сезонна работа в южната ни съседка в селското стопанство, строителството и други сфери, изискващи нискоквалифициран тежък физически труд. Гърция става цел № 1 на икономическата емиграция, а Дружествата се превръщат в пропусквателен пункт за по-бързо и сигурно получаване на гръцка виза. От кандидатстващите за визи български граждани каракачаните се ползват с предимство поради декларирането на  гръцки  произход с включването им в каракачанските културно-просветни дружества.    Така е до 2001 г., когато България започва да изпълнява договорености от Шенген и отпада визовият режим, а с това и посредническата дейност на дружествата в това отношение. Но трудовата мобилност на каракачаните от България към Гърция и други страни от Европейската общност продължава.

• Роднини на младоженеца, които ще вземат булката Роднини на младоженеца, които ще вземат булката
• Каракачани Каракачани
• 17 Национален събор на каракачаните в България, 5-6 юли 2008 г., местността Карандила край град Сливен 17 Национален събор на каракачаните в България, 5-6 юли 2008 г., местността Карандила край град Сливен
• 17 Национален събор на каракачаните в България, 5-6 юли 2008 г., местността Карандила край град Сливен 17 Национален събор на каракачаните в България, 5-6 юли 2008 г., местността Карандила край град Сливен
•  

Литература

Димитров, Н. Трудовата мобилност на каракачаните в България. София, ИК „Гутенберг“, 2015.

Маринов, В. Принос към изучаване на произхода, бита и културата на каракачаните в България. София, 1964.

Пимпирева, Ж. Каракачаните в България. София: МЦПКВ, 1998.