Хърцоите са една от групите старо българско население в Северна и някои райони на Североизточна България, разположени най‑вече в селищата около градовете Бяла и Русе. Те се срещат и по на запад в Търновско, а на изток – около района на гр. Разград. Техни съседи и много близки по своите културни и езикови характеристики на север са капанците. Някои по-стари автори дори говорят само за хърцои, имайки предвид именно тези две групи българи. По-късно капанците са идентифицирани като отделна и дори ярко обособена група население, но обозначаването на цялото полянско население на север от Балкана с по-общото определение хърцои не отпада напълно.
Хърцоите са жителите на равнината (наричани още полянци – в противовес на заселилите се по‑късно сред тях планинци или балканджии, балканци) и са смятани за старо местно население. Те се наричат и ерлии или елии (от тур. yerli „местен“ < yer „място“). Това отбелязва пръв акад. Л. Милетич, който посвещава на тази група отделна глава в своето изследване „Старото българско население в Североизточна България”. Според една от хипотезите наименованието произлиза от често срещаното в говора на хърцоите изпускане на началното „х-“ (ляб < хляб, одиу < ходих, ърцои < хърцои). Както пише проф. В. Стоянов, „още в предосвобожденския период името им започва да бъде тълкувано от околното население в пейоративен смисъл като „прост, глупав; глупак“ – от рум. ръцои (răţoi, raţă) „патица, патка, паток“, респ. рум. ratoo „селянин“ (която дума обаче е заемка от бълг. ратай)”. В свое изследване за произхода на названието хърцои този изследовател отбелязва, че „едно „алохтонно“ название на хърцоите като ърцои – от рум. ръцои в смисъл „прост, глупав (като патка) „предполага продължително пребиваване в румъноезично обкръжение, откъдето те да са получили такова „външно“ име. Освен това според него: „В българската етническа територия това означава наличие на запазен влашки компонент край Русе и Бяла, повлиял културно над местното население до степен да му налага своите собствени характеристики. Но макар някога власите да са живеели на юг от Дунава и от двете страни на реката да е познато като традиционно ястие бърканото с вода царевично брашно (както с пръжки, така и със сметана), в Русенско и Бяла то по‑често носи тюркското название качамак, а не румънското мамалига. Друг е въпросът, че и на двете места това може да е проява на едно общо културно наследство – било от някогашните конни народи (кумани, печенези) или по‑рано от епохата на античността”. Позовавайки се на дисертационния труд на Чавдар Бонев за развитието на праславянските племена, В. Стоянов предлага една по-различна версия за произхода на названието „хърцои”, извеждайки го от името на гетското племе карси/сурси, което „с течение на времето е претърпяло промени от карс през харс до хърс (Hârs)”. Както пише самият Ч. Бонев, „вече в раннославянската епоха (VІ в.) карсите се смесили с анти и склавини и това е породило промяна в названието им – Karsi > Hârsi (Karsali > Hârsai). По време на славянското разселване през VІІ в. т. нар. харси (харсали) вече се настанили в карпатските земи и на юг от Дунава. От тях в Карпатския район са останали редица имена, вкл. село Хърсова (Hârsovo) в Олтения. Основната група харси (хърси, хърсали) се била установила край Разград в Североизточна България. Тъкмо техните потомци били образували етнографската общност хърцои”.
Друга по-стара версия за названието принадлежи на етнографа проф. Иван Коев, според когото хърцоите са наследници на славяните, обитавали земите край Средния Днепър и Подднепровието, чието разселване през VІ в. довело до появата на племето поляни в „отвъддунавска Мизия“. След идването на прабългарите, според същия автор, вероятно се стига до буквален превод на славянското название „поляни“ на прабългарски като „хърцои“ – от *хър (кър, поле) и сой (род, порода).
Следващата версия, базирана отново, но този път на още по-величествени факти от историческото минало на българите, гласи, че името на хърцоите трябва да се свърже с това на Владимир Расате – големият син на княз Борис Първи. Издигната за пръв път от Йордан Вълчев, тя се появява и в краеведското изследване за с. Кацелково на Стоян Витанов, който я представя вече като легенда, според която името хърцои е по това на „хан ювиги Хръсате“, който след „детронацията“ бил дошъл „с приближените си в Беленския край“, а с него там се бил заселил и „боилът Кацел“, дал названието на селото. Подобни, вторично проникнали по различни външни канали или пък изобретени на такава основа местни предания и легенди понастоящем са особено популярни сред хората в изброените по-горе райони.
През 1998 г. българският фолклорист проф. А. Калоянов издига тезата за връзката на названието хърцои с теонима Хърс – хърсови, т. е. „принадлежащи на Хърс“ (села, земи, хора). Тази връзка ученият извежда от редица извори, където се споменава името на слънчево божество, почитано сред източните (руските) славяни преди приемането на християнството. Според редица предположения част от източниците, съдържащи подобни сведения, имат български произход, а оттук следва и допускането за самия произход на божеството като българско. Хипотезата на А. Калоянов, както отбелязва В. Стоянов, бързо става изключително популярна, а „случаят с „Хърсовите хора“ сàмо доказва колко безкритично обществеността е готова да приеме всякакви хрумвания, стига те да бъдат предложени от авторитетен източник”. Това не е изолирано явление, тъй като съвременните версии за названията и на други групи българско население също често се позовават на славните минали времена, царе, герои и техните атрибути. Такова е например обяснението за названието на тронките в Странджа. Въпреки възприетото в науката становище за неговия произход от думата тро (малко, трошичка) в диалекта на това население, откъдето го извежда и народната етимология, напоследък се лансира тезата за връзка с думата „трон”, царски престол и оттук – хора на царя, близки до трона, тронки.
По думите на акад. Л. Милетич: „Споменатите стари жители на равнината се наричат не само „ерлийци“ или „ерлии“, т.е. стари местни жители (от йер =място), но освен това имат и собствено, малко странно по звучене, название „хърцои“ или по-точно „ърцои“. Като вече казах, пише големият ни учен-езиковед, ърцоите се различават и по носията си от „балканджиите“ или „балканците“ и от пришълците от Тракия, т.нар. отеюзлии или отейофчани, т.е. отвъдни (от отеюз). Особено характерни са женските носии, тъй като жените много консервативно държат на традициите в това отношение. Балканджийките носят черни, понякога тъмносини тесни вълнени дрехи, наречени „сукман“ или „чукман“, докато хърцойките вместо пола връзват две престилки отпред и отзад. Престилките имат различна форма и цветове, поради което са известни под названията пештемал, завишка и кърленка... Старинната мъжка носия на хърцоите се отличава предимно с белите тесни панталони, т.нар. бърденци, бирнеци, беневреци и пр., докато балканджиите носят широки черни или тъмнокафяви вълнени потури и поради това хърцоите ги наричат „черни българи“ или „черните“. Същевременно трябва да се отбележи, че думата „хърцой“ сега се употребява по-рядко, тъй като доминиращите по брой и по интелигентност балканджии и тракийци са я превърнали в подигравателно название; в подобно значение това име е известно в градовете и сега. Първоначалното му значение обаче не е съдържало нищо обидно за селянина, което се потвърждава от факта, че и в наши дни селяните сами се наричат с гордост „хърцои“, въпреки че в градовете същата дума означава „прост човек“ или „глупак“. Тази дума е известна и в Дунавската равнина в Западна България чак до Видин, също в споменатия подигравателен смисъл. Етимологията й не е ясна“.
В предишна своя монография същият автор отбелязва, че във връзка със съвпадането между двата, както ги нарича той, етнографични белега: членната форма -о, у за мъжки род, ед. число, когато ударението пада на последната сричка, и двупрестилчената носия, „излезе най-сетне, че само старото население в източна крайдунавска България говори член о(у) и че само жените на това население носят вместо сукман две престилки (пещемал, кърлянка и пр.)”. Тази говорна особеност Л. Милетич обозначава като о-наречие за разлика от т. нар. ът-наречие, характерно за балканджиите и останалите групи население в Източна България – главно за преселниците от Тракия: Одринско, Ямболско, Сливенско.
Големият ни учен езиковед много добре очертава и границите между хърцойското и останалото население в Северна България в началото на ХХ век – по време на своите обиколки из района: „От Черно море до Янтра и от част през Янтра в Свищовско, докъдето достига сега о-наречие, именно само хърцоите говорят това наречие. А името хърцои се знае и по-нататък: в Свищовско и Никополско „полянците”, които по наречие вече са повлияни от балканджиите, но които инак са останки от старото източно българско население край Дунава, се наричат хърцои. Като се иде от Никопол към Плевен, при селото Мечка пристаят „хърцоите” и захващат „шопите”. Според авторът „хърцойският елемент, говорещ о-наречие, трябва да се е простирал по крайдунавска България от Черно море най-малко до р. Искър, а може би и по-назапад. Казват, че името хърцои било познато и във Видинско”. Милетич твърди, че старата носия, както и членната форма на -о у шопите от Врачанско и Белослатинско напълно се схождат с тези при хърцоите на изток. Тук той посочва отново женската престилка, която в Свищовско и Ловешко вече носи названието вълненик или тъкменик („според боята, платното и направата”) и се среща чак до Белослатинско, Врачанско, Видинско и Ломско, „дори до сръбската граница”. Под влияние на балканджиите, на по-напредналите в икономическо отношение градски селища и пр. в много от селищата със старо местно население от изброените райони през XIX и XX век традиционните носии постепенно се променят. Жените възприемат сукмана, най-напред като зимно облекло или само за вкъщи, а през лятото или когато излизат навън, слагат престилката и завеската”. По думите на Милетич, очевидно е, че сукманът по тези места е нова носия, възприета от балканджиите.
„Там, гдето в западна крайдунавска България изключително владее вълненикът или завеската у жените, посочва авторът, у мъжете тъй също се явяват белите, тесни абени гащи, наричани „беневреци” (още и „бреневреци” и „бърневреци”) като стара обща носия, досущ както е било някога и у източните хърцои и както е и у шопите сега по Софийско. Разните широки гащи (наричани шалвари, димии, потуре или „патуре”, повечето от черен, по-малко и от бял шаяк – аба) напротив са балканджийска дреха и тук, както е изобщо у балканджиите от източна България”. Тези разлики в облеклото Л. Милетич посочва като особено съществени, изтъквайки факта, че те се отразяват и в народните названия за двете групи население – „беневречене” и “шалваране”. За тесните бели абени гащи Л. Милетич споменава и когато говори за гребенците – местното българско население в Силистренско. Мъжете, пише той, доскоро носили в отличие от планинците и тракийците, но като шопите, такива, а ризите им били прехвърлени „преко гащите до колене. Сега вече носят тъй нареч. „потури”..., от които едновремешните гащи били по-тесни”.
Литература
Ангелова, М. Хърцоите в Разград и Разградско и техният говор. – Известия на Семинара по славянска филология, кн. 7, 1931, 120-121.
Боев, П. Произход на капанците и хърцоите по антропологични данни. – Българска етнография, 1984, № 3, 36 – 40.
Бонев, Ч. Праславянските племена. Част ІІ (Б‑К). София, 2008.
Български диалектен атлас. Том 2. Североизточна България. Статии, коментари, показалци. София, 1966.
Василева, М. Демографски процеси в Добруджа от края на ХІV век до 40-те години на ХХ век. – Добруджа. София, 1974, 9-21.
Велева, М. Двупрестилчената носия. София, 1963.
Витанов, С. Село Кацелково. 2002. http://mladite.com / index. php?level=6& sub=332
Калоянов, А. Названието на етнографската група хърцои и култа към бог Хърс. – В: Старобългарското езичество. Мит, религия и фолклор в картината за свят у българите. В. Търново, 2000 (Онлайн издание: Варна, 2002. – http://liternet.bg / publish / akaloianov / stb / hyrs. htm).
Касабов, Й. Шиковци като хърцои в Южна Добруджа. – В: Народна култура на балканджиите. Т. 9. Габрово, 2012, 37 – 50. http://www>.etar.org / izdania / nb2012‑9‑pdf / nb2012‑37‑50. pdf
Коев, Ив. Облекло и жилище на старото население в Разградско. – ИССФ, 1948, кн. 8-9.
Милетич, Л. Старото българско население в Североизточна България. София, 1902.
Милетич, Л. Източните български говори. – СбНУ, том ХХІ, София, 1905.
Събор на хърцоите в Кацелково, 2011. http://pr‑lamezon.com / 2011 / 08 / sabor‑sabra‑harcoite‑v‑kacelovo /
Холиолчев, Хр. Населението в Североизточна България. В: Български диалектен атлас. Част 2.2. 1966.