Брачен обмен


Женитбените обичаи, бележещи установяването на брачна връзка в традиционното общество, са свързани с обичайното нормативно санкциониране на новите отношения между двата патриархални рода. Разгледан като реализация на социалните връзки в предмодерното село, сватбеният дарообмен поражда и променя тези връзки, променяйки същевременно своята посока и обем. Размяната на дарове между мъжката и женската страна по специфичен начин утвърждава наличните и бележи установяването на нови семейно-родствени структури.

Обект на размяна между двата рода е самата булка и изработените от нея дарове (в семантичен план неин еквивалент), срещу което нейният род получава ценности с материален и символен характер. Самата размяна се превръща в белег за престиж за двата патриархални рода в селската общност.

Логиката на еквивалентността (правилото do ut des), изразена чрез брачните размени, изисква материалните блага (пари, храни, добитък, дрехи и т.н.) да бъдат предадени завинаги в ръцете на единия род с цел другият род да получи достъп не само до плодовитостта (възможността да зачева и да ражда), до работните „услуги” на жената, но и да присвои правата над децата, които тя ще роди. Материалното даряване представлява всъщност компенсация за семейството на булката за това, че то ще загуби правата върху нейните деца, които, както и самата тя, ще станат челяд на другото патриархално семейство. Обменът на стойности от знаков порядък, задължително условие за реализация на новите социални отношения на родство, които женитбата създава и санкционира, е съпроводен от заплащането на определен откуп в пари, дарове и ценности от младоженеца и неговото семейство на бащата на булката и на цялото ú семейство. В този откуп, известен в българската традиционна култура като агърлък, баба-хакъ, бащина правдина, се разпознава еквивалентът, който родът на свекъра трябва да заплати на рода на булката за това, че губи свой член като работна сила и като раждаща жена, откуп, известен от старославянските извори с названието вҍно, според Л. Нидерле. В светлината на еволюцията на брачната институция в старославянската езическа практика, според С. Бобчев корените на подобно откупуване на бащиното право върху момата от нейния мъж се търсят в т.нар. брак-покупка, исторически наследил брака-похищение, когато за откупената мома се заплаща откуп, глоба – т.нар. девичи разбой в старославянските извори.

Този откуп, задължителен елемент на предсватбените уговаряния до началото, а на някои места (напр. Средна Западна България) – дори до средата на ХХ век, според материалите на Д. Маринов и С. Бобчев е даван чрез бащата на булката на цялото ú семейство, в чийто дом тя е израсла, и е принадлежал на него, а не на самата булка. В различните регионални традиции той е варирал в твърде широки граници – от 100 до 1000 гроша или от 2 до 5 златни наполеона, и всички опити размерът му да бъде регламентиран от страна на българските общини през Възраждането или на Православната църква в края на ХІХ и началото на ХХ век остават безуспешни. Агарлъкът представлявал парична сума или определен по традиция набор от дарове за членовете на невестиния род – кожух за бащата и майката, и обувки за останалите ú роднини; тъй като по традиция се купуват обуща за целия дом на булката, някъде самият откуп започва да се нарича обуща, калеври, сеченье обуща (Родопите), паре за цревье (Трънско) и т.н. На майката на булката се дават специално една или няколко жълтици, които най-често зетят пуска в пазвата ú, след като откъсва горното копче на огърлието ú при отвеждането на булката – символичен откуп за „млякото, което е сукала момата”. Тази обичайна практика почива на традиционната връзка, която се прави между майката и децата, които тя е родила и кърмила – връзка по мляко, за разлика от бащината връзка по кръв; на някои места (Перущица), именно този откуп се нарича агарлък.

Агарлъкът е предмет на договаряне, на „пазарлък” между мъжете – представители на двата рода и размерът му се конкретизира за всеки отделен случай, като се оценяват личните качества на момата (преди всичко здравето и репродуктивните ú възможности) и големината на дара, който тя е приготвила и ще отнесе в свекъровия дом. Още Г.С. Раковски в своя „Показалец или Ръководство” извежда уговарянето на този дарообмен като основен за цялата предсватбена подготовка. Според него годеж идва от погодити и бележи успешния завършек на „пазарлъка” между двата рода, който се отваря с думите на свекъра: „Свато, ние сме дошли да станеме роднина, но трябва както си е ред, да се погодиме колко ще искате, колко ще давате”. Младоженецът и булката са изключени от този „пазарлък” – според нормите на обичайното право всеки член на рода, който се опита да се сгоди без знанието на семейния съвет, т.е. да поеме инициативата за брак в свои ръце, може да бъде изгонен от дома си (напр. младоженеца) или да не бъдат дадени традиционните дарове на момата (булката), ако тя пристане, т.е. избяга с избраника си.

Традиционният брачен дарообмен в българската сватба, характерен със своята еквивалентност (реципрочност), включва и отдаряването от семейството на булката към семейството на свекъра. По традиция булката дарува на сватбата роднините на младоженеца и донася в свекъровия дом (доколкото традиционният български брак е изключително патрилокален) определено количество покъщнина, известна в регионалните традиции като прикя, спап, прид, вено, руба, чеиз, дреи. Този чеиз се състои почти изключително от ризи, горни дрехи, черги, постилки, възглавници, в някои региони – и килими, определени по качество и начини на изработка от местната традиция. Именно количеството на тези дарове и тяхната направа в патриархалната ценностна система са белег за личните качества на бъдещата невеста (т.е. мерило за трудолюбието ú). Приготвянето им момата започва още с момеенето и трябва да завърши през периода между годежа и сватбата. Момините дарове са обект и на специални обредни действия – на определен ден в годината (напр. в Средна Западна България това става на Видовден, в Балкана – на някой голям пролетен празник) чеизът бива изнасян на двора и се демонстрира пред цялата селска общност; при капанците през годежния период той се показва и пренарежда пред роднините на бъдещия младоженец – т. нар. хвърляне и лъчене на моминия дар.

Тези дарове като неделима част от сватбения дарообмен също са предмет на традиционните договаряния между двете патриархални семейства. Количеството им, обединено в общото понятие чеиз, е и основен критерий за имотното състояние на момата, определящи до голяма степен и размера на заплащания за нея откуп. С. Бобчев пише, че на редица места в самия агарлък по традиция се прави разграничение – част от сумата се уговаря като равностойност на невестата, а останалата част – като равностойност на приготвения от нея дар (Радомирско, на места в Македония); някъде самият откуп за булката се нарича „пари за спапя” (Смолянско). Според материалите от Трънско: „Ако е много одарена, с голему робу, сака се и по-голем прид; а ако ли е кико от майка родена, гола и боса, саде с кошульу иде, тога я съвсем малко, па и ич”.

Нещо повече – на места (Копривщица) агарлъкът или съвсем изчезва, или определена част от него (обикновено половината) се дарява на булката под формата на сума пари (наричани кепин или момичина) от баща ú на сватбата или след сватбата – на повратки (Чирпанско, Старозагорско, Скопско). В Средна Западна България дори до 40-те години на ХХ век се дава прид за невестата, който обаче след това се предава лично на нея от родителите ú. Според С. Бобчев именно от тези първоначално заделени от агарлъка пари се ражда в българското обичайно право след Освобождението зестрата. Появата на зестрата като сума пари (капитал) или недвижим имот, който се обработва – ниви, лозя, градини, давани на булката на сватбата и представляващи нейна, а не на мъжа ú собственост, както и мираза като дял от бащиното наследство и миразчийството – участието на дъщерите в делбата на бащиното имущество след неговата смърт, са късни явления в традиционното български село и се появяват едва в края на XIX век, а в някои региони въобще отсъстват като практика. Въпреки приетото с Търновската конституция равноправно участие на двата пола в делбата на бащиното наследство (бащиния), под влияние на обичайната практика и съпротивата в някои региони, в началото на ХХ век законовата норма е променена в полза на синовете.

В променените след Освобождението социални отношения и с постепенното налагане във всички региони на страната на нуклеарния семеен модел, при който новобрачната двойка се отделя веднага в нов дом, семейството на булката започва да участва активно във формиране на новото домакинство чрез зестрата, която бащата дава на дъщеря си на сватбата. С различна динамика тя се налага в различните селски региони на България, като за разлика от постепенното изчезване на агарлъка, нейната роля не само нараства, но се забелязва и трансформация на даропотока – за невестата стават задължителни не само традиционните дарове на сватбата, но и зестрата в пари и недвижимости. На места наличието и размерът на зестрата се превръщат в най-високо цененото качество на бъдещата невеста (напр. в Кюстендилско, според изследванията на Й. Захариев). В някои по-консервативни селски региони (Софийско, Северозападна България, Пиринския край) процесът на трансформация е по-забавен, но дори и там след Първата световна война традиционният режим на наследяване се променя и сестрите получават като зестра земя или пари, за да не търсят при делба дял от бащиния си имот като мираз. В този случай даването на зестра на сватбата представлява скрито даване на мираз: „Гледайте какъв чеиз съм ú направил – това е делът ú от имота, после да не ми тера дял от земята”. В Пиринския край миразът (майчиният имот) се дели само между дъщерите и от него синовете не получават нищо, а в Северозападна България при смърт на невестата нейната зестра (или миразът) се връщат на братята ú, а чеизът (т.е. традиционният дар) остава при мъжа ú за „тая жена, която ще дойде” при втори брак на вдовеца.

Брачният обмен и протичащите паралелно по време на сватбения обред (и на годежа, и на самата сватба) договаряния („пазарлъци”) и размяна на дарове коренно се променят, когато булката се окаже недевствена, т.е. женското тяло – дар се окаже накърнено, уязвено (непълно). Липсата на девственост у булката се означава като фатална непълнота на жената, която се компенсира или чрез платения вече за нея откуп, или с фиксирана от традицията негова част. В Северозападна България родът на младоженеца е имал право в този случай да иска връщане на прида (откупа за булката) и даровете за невестините родители; в Пазарджишко, Пирдопско и Панагюрско половината сума от агарлъка се отнасял на годежа, а другата – след свождането, но ако булката се окаже недевствена, такъв не бил даван; в Лясковец не само не се плащал агарлък, но бащата на булката трябва да даде и лично на зетя парче земя или пари, „колкото се погодят”. Еквивалентността на размяната между двата рода се запазва, макар да е нарушен характерът на самия дарообмен и на целия сватбен обред въобще: дава се „непълна” булка и в замяна се получава „непълен” откуп за нея – агарлък, или въобще дарообмен няма – булката е върната, а откупът за нея се изисква обратно. Тази обичайна практика се спазвала и в случаите, когато трябва да се задоми мома с „кусур” (сляпа, куца, саката и т.н.) – и в този случай баща ú е длъжен да даде допълнителен дар (зестра) на младоженеца.

В променящата се традиционна социална структура на българското село от началото на ХХ век, доминирана вече от индивидуално семейство, като при брака двете страни равнопоставено участват в изграждането на стопанската база на новото домакинство, вече по друг начин се определя и „цената” на девствеността, и отношенията, които създават наличието или липсата ú – парите за „закърпване на булката” били получавани лично от младоженеца. Описаните традиционни обменни отношения между патриархалните семейства, когато бащата дава „цяла” булка с чеиз (или „непълна” – вече дефлорирана) и получава за нея цял откуп – пълен размер на агарлъка (или непълен откуп) вече не съответстват на новата, трансформираща се семейно-родствена структура и в случай на липса на девственост при свождането, бащата трябва да даде освен зестрата, която след сватбата принадлежи на булката като „женин” имот, и допълнително земя или пари лично на младоженеца, които стават „мъжов” имот и нямат отношение към родовия имот на неговия баща – бащинията.

От началото на ХХ век, с напредването на процеса на модернизация на българското село и разпадането на народната култура на българите като традиционна система, еволюира и знаковият характер на традиционния брачен дарообмен – символичните стойности се трансформират в строго материални, а новите социални трансформации на селото от средата на ХХ век окончателно променят правните аспекти на женитбата. Дарообменът, обаче, се запазва като неотменна част от сватбения ритуал и в съвременността.

Литература

Андреев, М. 1980. Българско обичайно право. – В: Етнография на България. Т. І. София, 330-356.

Бобчев, С. 1903. Агърлък (прид) и произхождение на прикята. – ПСпБКнД-во, 64, 638-732.

Вакарелски, Хр. 1977. Етнография на България. София.

Георгиев, Г. 2002. Сватбените дарове в българското социалистическо село – между разточителството и контрола. – В: Обичаjи животног циклуса у градскоj средини. Друга српско-бугарска научна конференциjа, 6-8. септембар 2001. Београд, 235-246.

Дончев, К. 1996. Обичайно наследствено право на българското село от Освобождението до 40-те години на ХХ век. (По материали от Северозападна България). – Българска етнология, № 2, 65-77.

Захариев, Й. 1935. Каменица. – СбНУ XL.

Маринов, Д. 1894. Народното обичайно право. – В: Жива старина, Книга ІV, Руссе.

Нидерле, Л. 1924. Быт и культура древных славян. Прага.

Раковски, Г. 1988. Показалец или ръководство как да се изискват и издирят най-стари чьрти нашего бытиа, языка, народопоколениа, стараго ни правлениа, славнаго ни прошествиа и проч. – В: Съчинения. Т. 4. София.

Христов, П. 1996. Обредното обозначение на нерегламентираното зачеване в западнобългарската сватба. – Българска етнология, № 4, 62-72.

Христов, П. 1999. „Дуркината нива” и сватбеният дарообмен. – Българска етнология, № 3-4, 56-76.