В българската традиционна култура съществуват ритуализирани форми на предбрачно общуване между ергените и момите, носещо характера на „организирана любовна игра”, според Т. Ив. Живков. Опитите на българската етнология да опише и анализира репродуктивно-брачното поведение на индивида в българската традиционна култура, и по-специално на предбрачното общуване, се простират между просветителско-патриотичния разказ за патриархалната простота и чистота на нравите в българското село, създаден още през Възраждането, но и обратния – редица известни слависти (Л. Нидерле, Н. Сумцов, Ф. Волков, К. Мошински) пишат за българския предбрачен хетеризъм и свободата на нравите в България.
Патриархалната семейна идеология на българската народна култура съдържа в себе си като висша ценност и формулира като основна цел женитбата, т.е. осигуряването на продължаването на патриархалния род. Гаранция за това е поддържаният цикъл на плодовитостта в дома и на полето. В аграрните представи на българина той се въплъщава от идеята за кръговрата на реколтата и на поколенията в семейството, обредно изразена във взаимосвързаните календарен и жизнен празничен цикъл. Раждането на берекет от нивата, на приплод от добитъка и на повече деца от жената е онова благо-получие, което се пожелава (и получава) чрез благо-словиите.
Осмислянето на тази основна цел и спазването на патрилинейния принцип в изграждането на семейството и родовата генеалогия, води до етнокултурното обозначаване на ролите на мъжа и жената и свързаната с тях нормативност в българската традиция. Биологичните по своя произход критерии пол и възраст (а в духа на материалите на Ив. Хаджийски бихме добавили и здраве), осмислени в културни категории, са постоянно диференциращи величини, които играят ролята на класификатор в социалната структура на традиционното българско общество и изграждат знаковото поведение на индивидите.
В патрилинейния брачен модел включването и изключването на индивида (мъж/жена) от ритъма на родовото плодородие, разбирано като кръговрат на благополучието (реколта и челяд), бележи границите на „зрелостта”, рамкира социокултурната категория, гарантираща пълноправност в традиционната селска общност. Както пише Д. Маринов: „Според мнението на народа човек, който не се е родил, той няма да умре, който не се ожени, той не е човек, не се приема и на онзи свят. Нежененият човек няма никъде почит”.
Погледната през призмата на брачната институция, обредността от жизнения цикъл в българската народна култура получава специфична интерпретация. Достигането на предбрачна възраст бележи много важен преход в жизнения цикъл, позволяващ обозначаването на индивида от брачната институция – едва сега той става неин потенциален „субект”. В патриархалното общество предбрачната възраст, времето за либене, е статус, който се достига и заема от всяко момче или момиче в строга последователност, според реда, в който са дошли на този свят. В рамките на традиционно определеното им време (в идеалния вариант една или няколко години) те трябва да „минат по реда си” – да се оженят, да се включат в родовото възпроизводство. Заемането на този предбрачен статус, превръщането на момчето в ерген и на подевката в мома, освен от собствената физиологична зрелост пряко зависи и от жизнения цикъл на останалите деца в семейството. „Куретанството”, описано още от Г.С. Раковски, т.е. забраната за изпреварващо участие в предбрачното общуване и по-ранна женитба, е изключително устойчива норма в българската традиция – дори в средата на ХХ век на редица места в България забраната по-малката сестра да преженва по-старата се спазва последователно и не допуска изпреварваща социализация. В рамките на голямото патриархално семейство предбрачният статус на ерген и мома е само един и освен че се заема по реда на ражданията, е свързан и с известни качества и авторитет в общността, отнасящ се за всички достигнали този праг. Грехът, лошата слава, загубеният момински авторитет, се приписват на цялата къща, на всички в семейството – в този смисъл се казва, че „сестра сестра жени” и никой баща не смее да държи дъщеря си с копеле в къщата, т.е. мома, родила извънбрачно дете, пише Д. Маринов.
Встъпването във възрастовите категории на мома и ерген, годни за женитба, в българската традиция се санкционира от цяла поредица ритуали, изпълнявани през зимния и пролетния празнично-обреден цикъл – коледуването, маскарадните игри за момците (сурвакари, кукери, риначи) и лазаруването и кумиченето за момите. И ако в тези ритуали с посветителен характер общуването между половете е на символно равнище, общуване на типажи чрез травест, то в ежедневието, в обредната ситуация на делничното предбрачно общуване (на хорото, на седянката, на тлаката) обредните ликове на момата и на ергена са вече реални, социалното им взаимодействие е вече практика. Това е една „организирана любовна игра” със своите правила и норми, в която се разиграват санкционираните чрез обредността статуси, но вече не като типажи, а като индивидуалности в рамките на типа.
Предбрачното общуване в българската традиция има своите утвърдени ритуализирани форми и се ползва с известна свобода в отношенията между половете в рамките на патриархалната нормативност. През пролетта това са съвместните излизания в полето на момите и ергените – на дрен, на цвеке, изпълнявани на Младенци и на Благовец, чийто връх е съвместното бране на „гергьовско” цвете в ранната утрин на Гергьовден. Проследяването на тези ритуализирани събирания на младите като състав и териториален обхват от началото на ХХ век води до ревизия на тезата за брачната затвореност на българското село, наложена в етнографската литература, че „добрата мома остава в село”. Напротив, по обхвата на съвместните пролетни излизания на младите, особено на Гергьовден, може да бъде очертан кръга от селища, в които преимуществено се сключват бракове за всеки отделен регион.
Делничното предбрачно общуване също има своите ритуализирани форми. През есента и зимата това са домашните събирания за общ труд и общуване на младите – седенките, и ритуализираните прояви на семейна и общинска взаимопомощ – тлаките. Поведението на тези събирания, както и при съвместния танц на младите – хорото, изпълнявано в неделните и празнични дни, е строго следено и нормативно санкционирано от цялата селска общност, независимо дали старите присъстват или не. Формулата „Срамота от хората и грехота от Бога!”, ситуираща поведението на младите в двойното съотнасяне спрямо сакралните и социалните измерения на нормата, играе реална превантивна роля.
В литературата, посветена на българската традиция, „оргаистичните елементи” (по определението на Т. Колева) в предбрачното общуване, традиционно удържано в строгата патриархална морална рамка, имат различни интерпретации. От една страна, романтичното възрожденско преклонение пред народната традиция, което поражда интереса към „народната старина“, изключва възможността не само за интерпретиране, но и въобще за записване на някои „непристойни” обреди – това се подчертава още в „Показалеца” на Г.С. Раковски. Дори когато описват предбрачното общуване на младите (т.нар. либене) тези автори подчертават неговия благопристоен и целомъдрен характер. От друга страна, още в края на ХІХ и началото на ХХ век, след публикацията на Б. Боев (1884) на обичая паратско, привлякъл вниманието на едни от най-видните слависти по онова време, в европейската славистика започва да шества митът за известна сексуална свобода у българите при предбрачните срещи на младите (за това пишат и Ф. Волков, и Л. Нидерле, и К. Мошински), свързвана с известното указание на Ал-Масуди за сексуалната свобода на девойките преди женитбата у древните славяни. Българските седянка и тлака, както и обредните им синоними у източните славяни – руските посиделки и украинските вечерници, са интерпретирани като остатъци от „пробен брак” у славяните – т.нар. „пробни нощи” у Н. Сумцов.
Материалите, посветени на различните ритуализирани форми на предбрачно общуване в българската традиция – пролетното излизане на цвеке, хорото, седянката, показват, че свободата на общуването между половете, въпреки еротичния (свързан с плодородието) символичен контекст, е строго регламентирана. Ергенът може да стигне в ухажването си най-много до момината пазва. Любовната игра се изчерпва с „волности” като взета китка, открадната целувка, бъркане в пазва при „гасенето на лампата” на седенките, които са били допустими обаче само в кръга на групата на достигналите брачна възраст моми и ергени; извън него те са санкционирани като тежка обида от българското обичайно право.
Нещо повече – неспазващите нормите на ритуализираното предбрачно общуване моми и ергени, както и недопусканите до него, губят възможностите си за успешен брак. Лишеният от участие в тези форми ерген бива оженван за значително по-възрастна от него мома, често дори без съгласието и присъствието му – това са т.нар. „женитба за беневреци” в Средна Западна България и „женитба за калпак” в гурбетчийските райони на Източна Стара планина. Според материалите на Д. Маринов момата, която страни от кръга на връстниците или „лъже” ергените, бива публично опозорявана: момците откачат или оскверняват портите на бащиния ù дом, разорават момината цветна градинка, а засегнатият ерген може да отреже колана, престилката или дори моминския символ – дългите коси на провинилата се мома, което е смятано за публично опозоряване. Обичайно-правната норма осъжда ергена, опозорил момата чрез отрязване на косата ù, да се ожени за нея. Ако той забегне, „присъдата” го лови, докато тя не се ожени, след което той не се преследва.
Разгледаните ритуализирани форми на предбрачното общуване на младите в българската традиция и свързаната с тях нормативност на символно равнище осъществяват това, което в хода на сватбения обред трябва да се превърне в социална реалност – булката трябва да зачене в сватбения чертог от своя младоженец. Това е гаранцията, че безсмъртието на патриархалното семейство ще бъде осигурено, но и условие за завършването на социализацията в рамките на индивидуалния жизнен цикъл на всеки един от младите. Това е и дълбокият смисъл на разказаното от „бабите” на Л. Каравелов за това, че „Любовта се захваща на кладенците, а венчава се на седенките; тутакси после седенките се захващат и сватбите”.
Литература
Боев, Б. 1884. К брачному праву болгар. – Списание Общества любителей естествознания. Москва.
Волков, Ф. 1885. Свадебные обряды в Болгарий. – Этнографическое обозрение. Кн. 4.
Габровски, М. 1989. Преходът между старата и новата година у българите. – В: Етнографски проблеми на народната духовна култура. София.
Живков, Т. Ив. 1977. Народ и песен. София.
Каравелов, Л. 1930. Записки за България и българите. София.
Колева, Т. 1974. Весенние девичьи обычаи у некоторых южнославянских народов. – Советская этнография. Кн. 5.
Маринов, Д. 1894. Народно обичайно право. Т.1. Гражданско право. – В: Жива старина. Кн. ІV, Русе.
Маринов, Д. 1907. Народно карателно (углавно) обичайно право. – В: Жива старина. Кн. VІ, София.
Маринов, Д. 1984. Избрани произведения. Т. ІІ. София.
Нидерле, Л. 1924. Быт и культура древных славян. Прага.
Раковски, Г.С. 1988. Показалец или ръководство как да се изискват и издирят най-стари чьрти нашего бытиа, языка, народопоколениа, стараго ни правлениа, славнаго ни прошествиа и проч. – Съчинения. Т. 4. София.
Сумцов, Н.Ф. 1890. Культурные переживания. Киев.
Хаджийски, Ив. 1974. Бит и душевност на нашия народ. – В: Съчинения. Т. ІІ. София.
Христов, П. 1990. Предбрачното общуване в с. Ноевци, Брезнишко, през 20 – 30-те години на ХХ век. – Българска етнография, № 6.