В народната култура на българите традиционният брак е моногамен съюз между мъж и жена, като брачният модел е патрилинеен, патрилокален и патронимичен. По правило след женитбата жената отива да живее в дома на мъжа си, като и тя, и децата, които ражда, приемат като второ и трето име името и фамилията на мъжа, а след 1946 г. само фамилното име на мъжа си. В традиционния брачен модел и тя, и децата й, се превръщат в челяд на мъжа и неговия род. Генеалогията се отчита по пряка мъжка кръвнородствена линия.
Въплътената в патриархалната идеология нормативност налага като основна цел и ценност на женитбата (брака) раждането на деца в семейството и дома. Благодарение на това се осигурява продължението на патриархалния род чрез смяната на поколенията, които периодически се включват и изключват от цикъла на родовата плодовитост, т.е. на ражданията в семейството и дома.
Според материалите на Д. Маринов женитбата е определящата характеристика за пълнотата на социалния статус на индивида – „Според мнението на народа човек, който не се е родил, той няма да умре, който не се ожени, той не е човек, не се приема и на онзи свят. Нежененият човек няма никъде почит”; „Мъжът е половин човек и жената половин; като се оженят мъж и жена, двамата правят пълен, цял човек.” Нейна цел в идеологически, ритуален и социален план е зачеването и раждането на потомство – „Момък и мома се женят, за да въдят деца”, защото „Къща без деца – огън да я гори”; „Нали затова са се женили, да нараждат челяд, та да се радват на старини”. Смисъл на брака е раждането на здраво потомство, гаранция за пълноценна социална реализация и пълен набор обредни роли за мъжа и жената.
Със зачеването в брака са свързани редица забрани и магически практики, някои от които се спазват още на сватбата, при брачното свождане на младоженците: те не се свождат срещу неделята или срещу понеделника, ако е църковен (християнски) празник, а втората нощ не лягат заедно, за да имат здрави и хубави деца. Не се правят сватби и не се допуска жената да зачева в нощите срещу големите християнски празници, през Мръсните (Погани) дни от Коледа до Йордановден (Богоявление), Великите пости (особено стриктно се спазва забраната за зачеване през Тодоровата и Страстната седмица), също и Коледните и Богородичните пости, както и самата вечер срещу Голяма Богородица, на всички задушници и дни, в които се раздава за мъртвите, а при българите в Бесарабия – и на Мъртвия Великден (Софинден). Особено стриктно се следи да не бъдат заченати деца през Вълчите дни (Мратинците), като жените обредно зашиват полите на ризите си, „за да зашият на вълка устата”. Някъде се спазва забраната за зачеване срещу събота, за да не се роди детето съботниче, т.е. уязвимо за демоните и света на мъртвите. Родилка до 40 ден (лехуса) не се събира с мъжа си, защото това ще доведе до неплодородие и глад. Съществува и строга забрана за сексуална близост („мъж и жена не се ставят”) и зачеване при епидемии от шарка, чума или мор (болест) по добитъка (спазвана 40 дни), за да не „разсърдят” болестта – „никой не смее да ходи по курви и да се сношава с жена си в чумаво”. Повсеместна е и забраната жената да зачене от пиян мъж, защото детето ще е болнаво – в народните представи кръчмата е „дом на дявола“.
Вярването, че денят на зачеването определя съдбата на бъдещото дете, налага забраната за сексуални контакти на семейната двойка срещу постните дни – сряда и петък, и срещу празничния ден – неделя за християните и петъка за българите мюсюлмани. В цяла България забраната мъж и жена да се събират срещу петък и неделя е реална норма, свързана вероятно с традиционните образи и вярвания за Св. Петка и Св. Неделя, възприемани и като светици – женски покровители на семейството, и като сестри с демоничен облик, наказващи строго непочитащите ги жени. Детето, заченато в нощта срещу тези дни или в навечерието на голям християнски празник, ще се роди нишенлия, с кусур, шентаво (лудо), нефелно (идиот), недъгаво или болнаво. Такова дете наричат халче и имат особено отношение към него; съществува и опасност от непълноценната му социална реализация – то може да стане хайдук, курва / курварин, вещица, бродница и „ще подпали къщата и рода” или ще вампиряса след смъртта си – състояние на ритуална нечистота, изключваща го от нормалното родово възпроизводство.
Основната характеристика на зачеваща и раждаща в статуса на омъжената жена се запазва до включването на следващата генерация в родовия цикъл на зачеване и раждане. Чрез символичното „предаване” на плодовитостта на новата раждаща жена – булката, което свекървата извършва на сватбата, става всъщност отраждането на жената в патрилинейното семейство. Репродуктивният живот на жената, гарантиращ социалната ù пълноправност в патриархалната село, е рамкиран от статусите на мома и баба и е белязан от две сватби – собствената, на която тя зачева първото си дете за патриархалния род, в който е доведена, и на сина и новата невеста, които ще се включат в родовия цикъл. Нарушението на тази последователност води до особено ритуално положение на родилите и кърмещи едновременно майка и дъщеря или свекърва и снаха – в цяла България се вярва, че те могат да свалят месеца от небето и да правят „тежки“ магии.
В предмодерното село предбрачната възраст, времето за „либене”, е статус, който се достига и заема от всяко момче или момиче в строга последователност в семейството, според реда, в който са дошли на този свят. В рамките на традиционно определеното им време (в идеалния вариант една година) те трябва да „минат по реда си” – да се оженят, да се включат в семейния цикъл на раждане и зачеване. Освен от собствената физиологична зрелост, това пряко зависи и от жизнения цикъл на останалите в семейството. „Куретанството”, описано още от Г.С. Раковски в неговия „Показалец или ръководство“, т.е. забраната за изпреварващо участие в предбрачното общуване и по-ранна женитба, особено за момите, е изключително устойчива норма в българската традиция: дори в средата на ХХ век на редица места в България забраната по-малката сестра да преженва по-старата се спазва последователно. Традиционният патриархален брачен модел не допуска изпреварваща социализация. В рамките на патриархалното семейство предбрачният статус на ерген и мома е само един и освен че се заема по реда на ражданията, е свързан и с известни качества и авторитет в общността, отнасящ се за всички достигнали този праг. Според Д. Маринов грехът, лошата слава, загубеният момински авторитет се приписват на цялата къща, на всички в семейството – в този смисъл се казва, че „сестра жени”.
Жената, престъпила патриархалните норми и взела в свои ръце контрола над своите репродуктивни възможности, се поставя извън рамките на този социален модел. Нейната плодовитост е съотнесена с дивото, природното и неусвоеното, т.е. опасно за рода плодородие, водещо до социални и природни катаклизми. В този модел „нечестната“ булка, копиланата – мома или вдовица, и блудницата – прелюбодейка в ритуала са обозначени като принадлежащи към природното, демоничното и се вярва, че децата, които жената ражда, са с физически и умствени недостатъци: дете – змейче, халче, носено 11 месеца, родено с „крила” под мишниците и големи нокти, притежаващо способността да вижда демони и т.н. Патриархалният род отказва да обозначи такава майка като „своя” и да приеме в себе си нейната репродуктивна способност, за да „не донесе чуждо семе в къщата” – връщат недевствената булка обратно в бащиния ù дом, изгонват копиланата от селото и т.н. Така за жената основната опозиция стар/млад се превежда в социален план като стояща/не стояща в брак, а от гледна точка на патрилинейния брачен модел – раждаща/не раждаща (мома, бездетка, баба), т.е. включена/невключена във възпроизводството на патриархалното семейство.
Момъкът става мъж (и човек) едва след сватбата си. Женитбата е гаранция за мъжа, че той създава (или е част от) род, коляно, пояс и ще продължи своя корен/ сой. Затова момък до 25 годишна възраст се жени сам, до 30 го жени родът му, а след 30 – цялото село. След женитбата той довежда невестата си в своя (бащин) дом; в обратния случай той отива в дома на жена си като заврян зет, но за такава къща казват, че там „пее кокошка, а петела тоточе” и „зет на къща е като синигер у кратуна”. По този начин и за мъжа в българската традиция основната опозиция стар/млад се реализира като участващ/неучастващ във възпроизводството на плодовитостта (берекета) в дома и на полето, което в социалната си проекция се изразява в опозицията женен/неженен и превръща мъжа в стопанин с дом и челяд.
В българската традиция се приема за естествено и почти задължително невестата да забременее в първата година след сватбата. Ако тя не „здобие” дете още през първата година „или е г’авол нещо, или е нещо нездрава”, пише Й. Захариев за Кюстендилско. В различните регионални традиции „нормалният” срок невестата да зачене и роди е от една до три години. Според материалите на Д. Маринов безплодието, липсата на деца, българската семейна идеология свързва почти изключително с жената; много рядко патриархалните представи допускат идеята за виновност на мъжа за бездетство в семейството. Така са разглеждани само случаите на пълна импотентност, когато мъжът е „завързан” и невестата „си ходи мома” години след сватбата. Това е единствено допустимата причина в българското обичайно право жената да поиска развод, т.е. да напусне мъжа си: „Аз жена и той жена – защо ми е”. В някои региони на България обичайната нормативност допуска при безплодие (но не импотентност) на мъжа жената с негово съгласие (и/или на останалите в семейството) да „си открадне дете” от чужд мъж, за да не остане семейството без деца.
Бездетството в българските представи е или болестно състояние, което трябва да бъде лекувано, или е Божие наказание за грях, резултат от тежки родителски клетви, най-често майчини. Във втория случай безплодието на яловицата е нелечимо и обичайно-правните норми в много региони допускат мъжът (или свекървата) да изгонят яловицата, т.е. разводът при безплодие, макар и неодобряван, е допустим. Най-често, обаче, младото семейство си осиновява дете, за предпочитане – от роднини, което в социален и културен план придобива правата на свое.
Литература
Андреев, М. 1979. Българското обичайно право. София
Маринов, Д. 1894. Народно обичайно право. Т.1. Гражданско право. – В: Жива старина. Кн. ІV, Русе.
Маринов, Д. 1984. Избрани произведения. Т. ІІ. София.
Захариев, Й. 1918. Кюстендилското краище. – В: СбНУ, 32.
Раковски, Г.С. 1988. Показалец или ръководство как да се изискват и издирят най-стари чьрти нашего бытиа, языка, народопоколениа, стараго ни правлениа, славнаго ни прошествиа и проч. – В: Съчинения. Т. 4, София.
Цанева Е. 1994. Символика на ритуалите при осиновяване на дете у българите. – В: Етнографски проблеми на народната духовна култура. Т. 2, 138-169.