Венчавка


Християнската църква определя сключването на брака като едно от светите тайнства. В средновековна България венчавката става задължителен елемент за регламентирането на брака в края на IX век. Утвърждаването й сред селското население е дълъг и труден процес.

Според данни от XII в. църковната санкция на брака в някои случаи се осъществява години след като младоженците вече съжителстват. През вековете на османско владичество в много населени места не се извършват църковните тайнства, защото липсва свещеник. Важна причина венчавката да не стане задължителна част от сватбата е фактът, че църквата не успява да замени утвърденото разбиране за свещената същност на традиционната сватба. Народното виждане е, че „без черква може, но без сватба не може”. В църковния ритуал проникват редица обреди, присъщи за традиционната сватба. Наред със свещеника важно участие в „църковното тайнство” имат и основни обредни лица от народната сватба като кумът и старият сват. На някои места в страната венчавката се извършва в дома на младоженеца, под плодно дърво и пр.

В годините след Освобождението (1878) Българската православна църква полага усилия да наложи венчавката като задължителен елемент при санкционирането на брака. Въпреки това до 1945 г. в селата са чести случаите, когато младите се събират със сватба месеци, а и години преди венчавката.

В градовете венчавката е задължителен и важен акцент в сватбеното тържество. Това важи особено за представителите на градския елит, които чрез една тържествена венчавка в някои от големите храмове с участието на няколко свещеници или дори и на митрополит демонстрират и своето положение в обществото. От друга страна в края XIX и през първите десетилетия на ХХ в. сред определени градски слоеве начело с интелигенцията се появяват атеистични нагласи, което води и до предприемането на инициативи за въвеждането на граждански брак наред с църковния. До 1945 г. се изготвят няколко законопроекта за гражданския брак, които не са приети.

През 1945 г. след налагането на новата социалистическа власт е приета Наредба-закон, с която за единствено валиден е признат гражданският брак. Венчавка вече може да се извърши само след гражданския ритуал. В първите години след приемането на Наредбата-закон венчавките все още са необезпокоявана практика, но към средата на 50-те години на ХХ в. властта полага усилия за налагането на атеистичен мироглед главно чрез Домовете на атеиста, по-късно преименувани в Домове за социалистически бит и култура. Въпреки положените усилия и пропагандата, венчавки не престават да се правят напълно, а според отчетите на посочените домове в края на 70-те години на ХХ в. дори зачестяват.

След демократичните промени от 1989 г. гражданският брак остава единствено законен. Венчавка вече може да се направи безпрепятствено след него. Тя се превръща по-скоро в мода и се среща по-често в столицата и по-големите градове в страната, където се приема, че придава по-голяма тържественост и представителност на сватбеното тържество.


Литература

Василева, Д. Българските традиционни празници и интелигенцията в големите български градове (1878-1912). – В: Етнографски проблеми на народната култура. Т. 4. София, 1990, 138-170.

Генчeв, Ст. Сватбата. София, 1987.

Етнография на България. Т. III. Духовна култура. София, 1985.

Жекова, В. Първо венчило. София, 2012.

Иванова, Р. Българската фолклорна сватба. София, 1984.

Иванова, Р. Съвременната градска сватба. – Култура на кризата – криза в културата. София, 2002, 115-124.

Иванова, Св. Брак и развод в българските земи (ХVI-XIX в.). – Известия на НБКМ. Т. XXII. София, 1994.

Карамихова, М. Брак с девство или девство в брака. – В: Проблеми на народната култура. Т. III. София, 1994, 80-110.

Тодорова, О. Жените от Централните Балкани през османската епоха (XV-XVII в.). София, 2004.