Според народните представи задгробният живот е продължение на настоящия. Като издъхне болният, тялото му остава на земята, а душата му отива на оня свят. Вярва се, че душата съществува в същата форма като мъртвото тяло, дори е облечена в същите дрехи, с които човекът е погребан.

В тези дрехи душата ще отиде на оня свят и в тях ще си остане завинаги.

Душата, като излезе от тялото, водена от ангела, ще обикаля всички места, където е ходил приживе, за да види за последен път всичките места и лица. Това пътешествие трябва да приключи до 40-ия ден и тогава душата трябва се явява на гроба, когато ще се равни могилката. Ако приживе човек е скитал много и по далечни места, то пътешествието на душата ще бъде бързо и трудно. Ако е живял само в селото и е ходил само по околните места, пътешествието ще бъде бавно и спокойно и на всяко място тя ще остане по няколко часа. Когато се изравни гробът, душата вижда близките си за последен път и се отправя за далечния път – за оня свят. По пътя към него тя ще премине първо през едно пусто поле, където има непрогледен мрак и ако няма свещ, душата се скита в тъмницата и не намира пътя. Затова като издъхне човек, над него палят свещи и му дават в ръката запалена свещ. С тази свещ той си свети в тъмнината, а другите свещи са наредени по пътя му като фенери и той пътува във „виделина“. Като излезе от тъмницата, душата попада в друго пусто поле с гъсти тръни и „гложе“, което тя трябва да прегази без пътека. За да премине по-лесно, тя трябва да бъде обута в обувки. Затова при погребението задължително обуват мъртвия. Ако оставят мъртвеца бос, краката му потъват в кръв, наранени от тръните. Ако домашните забравят да го обуят преди спускането в гроба, мъртвият се връща от пътя си и се явява на домашните да го обуят.

После душата отива на едно място, дето има вода, и от тая вода всеки трябва да купи. Ако не купи от водата, спират я и тя трябва да се яви на своите домашни и да ги подкани да хвърлят в гроба пари. Според други на това място спирали, не за да си купи вода, ами да си плати, за да премине през една широка и дълбока река, дето е границата между тоя и оня свят. Тука я спират и гледат в един тефтер дали има тежки грехове (приживе човекът е бил изедник, хайдук, убиец, магьосница, развратник) и тогава я връщат обратно да се скита на пустите полета и тъмницата. Вярват, че такава душа става плътеник, върколак и пр. и се мъчи дълго време, докато изкупи греховете си и тогава я пускат да премине реката. При водата спират и длъжниците, докато близките им не изплатят дълговете им. Мъртвият трябвало да има винаги при себе си пари, затова дават в ръцете на умрелия или хвърлят в гроба пари. Някъде казват, че с тях мъртвият се откупува или, че се разплаща, плаща си с тях дълговете, които имал приживе. Реката се минава с лодка, за която също трябва да се плати превоза. Още докато преминава реката, душата вижда на другия бряг своите добри и лоши дела. Добрите дела хвърчат като бели гълъби, лошите – като черни гарвани. Тези гълъби посрещат душата с радост и песни и пътуват с нея във вечния живот. Затова казват, че направеното добро ще ти се намери ако не на този, то поне на онзи свят. Когато мерят делата на човека на кантара, гълъбите кацат на везните (на терзията) върху блюдото с добри дела и то натежава повече.

Вярва се още, че като премине реката на границата между двата свята и излезе на брега, душата, придружена от ангела и дявола, а също и от гълъбите и враните – гълъбите хвърчат с ангела, а враните с дявола, - стигат до вратата на вечността. Тази врата е като една „стражарница“, където се теглят добрите и лошите дела на всяка душа. Едното блюдо на терзията (дясното) е обърнато към рая – изток слънце, а другото (лявото) към пъкъла – заход слънце. Което блюдо натежи повече, натам тръгва душата. Ако натежи дясното блюдо, дяволът и гарваните побягвали настрани със скърцане на зъби и грачене, а ангелите и гълъбите я окръжават и хвърчат с нея нагоре към рая. Натежи ли лявото блюдо, ангелът и белите гълъби с плач се отстраняват, а дяволът и враните я окръжават и като я сграбчват, завличат я към долния свят, „дето е пъкълът с тартора, ада-несита и вечния огън“, в който горят грешниците.

Има и други представи, според които когато изминела дългия път, точно на годината след смъртта, душата стигала на оня свят. Тук на портите я посрещат душите на всички нейни починали роднини и съседи, поздравяват я с „добре дошъл“, разпитват „за живо здраво“ и на тях душата трябва да разкаже какво е оставила на земята, в какво положение е оставила роднините на всеки умрял и пр. Затова всяка жена, която отиде при един смъртник, трябва да го оплаче и да му заръча какво да каже на умрелите й близки. Вярва се още, че освен вести умрелият може да занесе на оня свят и подаръци, затова който иска да прати нещо, трябва да го сложи в сандъка на мъртвия или да го хвърли в гроба с думите за кого то е предназначено. Ако покойник има дългове, близките му трябва да ги изплатят и да изпратят вест за това по някой пресен мъртвец да му каже и тогава на длъжника му олеквало на оня свят.

Мъртвите и на оня свят живеят на групи, по села, както и на тоя. Бащата, мъжът или друг по-стар човек, можело да повика на оня свят някой по-млад от рода и той непременно трябвало да се отзове, тогава повиканият умирал.

Когато свърши разпитването, тогава свършвала и работата на ангела, който води душата, защото тя се смесва вече с другите души и те я завеждат там, където живеят. Там умрелият намира на една дълга трапеза всичко, което роднините му са готвили и раздавали за душата до една година. Вярва се, че и на оня свят има нощ, затова се палят свещи на задушниците, за да има с какво да си светят умрелите.

Всеки мъж живее с жена си на оня свят, заедно с онези техни деца, които са умрели неженени. Ако има много малки деца, които са умрели, но са били кръстени, те са като ангелчета и често хвърчат при Бога. Ето защо, всеки баща и майка трябва да имат няколко такива ангелчета, за да има кой да ходатайства за тях пред Бога. Ако имат умрели некръстени деца, те се превръщат на птички, които там някъде далече на едно дърво непрестанно пищят.

Мома, която е умряла, когато вече се е момеела, и момък ерген, стоят на оня свят отделно и наскърбени. Ако вдовец се е оженил повторно за мома, на оня свят той си живее с първата жена, а момата стои сама настрана и става слугиня на първата му жена. Затова мома и ерген не бива да се женят за вдовец и вдовица.

Ако умрелият се е оплътил, станал е плътеник, той не може да отиде на оня свят. Затова домашните имат грижата да пазят мъртвеца да не се оплъти.

Като продължение на живота им на земята, и на оня свят мъртвите са в постоянно общение с роднините и приятелите си. Това общение става посредством съня. Сънят е половин смърт, казват хората. През съня умрелите се явяват на своите живи домашни. Ако някой от умрелите има нужда от нещо, най-вече от храна, той ще се яви в съня на живите си роднини да си поиска, а те го сънуват гладен пред празна трапеза. Ако го сънуват гол или в парцаливи дрехи, раздават нови дрехи за душата, за да се намери на душата. На другата сутрин след сънуването се разнася за „Бог да прости“ на съседите и на близките и раздаденото стига при душата на оня свят. Ако сънуваният покойник е весел и засмян, значи е задоволен с всичко, ако го сънуват ядосан, означава, че нещо му липсва. Съществуват магични практики, за да се прекрати явяването на сън на сърдит мъртвец. Има и друго сънуване, когато на болник в съня му се явяват покойни роднини да му съобщят, че скоро ще отиде при тях. Понякога тези същите роднини придружават душата, заедно с ангела, по пътя й до райските порти, където я чакат всички починали роднини.

Съществува и „пренасяне на оня свят“, когато болникът отива временно в света на мъртвите и после се връща отново на тоя свят, оживява. Обикновено покойните роднини, които чакат на вратата на рая, го връщат обратно под предлог, че неговото време за умирачка още не е дошло. Такъв „пренесъл“ се човек също може да донесе вести от покойните близки за живите им роднини. Такъв пренасял се на оня свят човек е на голяма почит в селото, разказите му се слушат с благоговение. Вярва се, че скоро, след като се върне на този свят, ще умре завинаги.

Литература

Вакарелски, Хр. Български погребални обичаи. Сравнително изучаване. София, 1990.

Георгиева, Ив. Българска народна митология. София, 1983.

Маринов, Д. Избрани произведения. Том 2. Съст. Мария Велева. София, 1984.

Маринов, Д. Народна вяра и религиозни народни обичаи. В: Избрани съчинения. Том 1. София, 1984.