Според народните представи душата има два образа, които са така тясно свързани, че отделно не могат да съществуват – сянка и дъх. Сянката се вижда, когато свети слънцето и грее месечината, а дъхът (дихание, душа) се вижда, когато е студено. Ако се вземе сянката на човека, например ако се зазида в основите на някой строеж, диханието не може без нея и човек умира.

Също и ако спрат някому дъха – той пак умира.

Душата е безсмъртна – когато човек умре, душата, т.е. дъхът и сянката излиза от тялото и отива на небето, а трупът остава на земята и изгнива.

Душата обитава човешкото тяло в сърцето и непрестанно влиза и излиза, сянката и дъхът, затова усещаме, че сърцето тупти. А докато сърцето тупти, дотогава и душата е в човека, движи се в него, но щом сърцето спре да тупти, това показва, че душата е излязла и човекът е умрял. Когато гледаме във вода, виждаме образа си по-ясен – а това е нашата душа, каквито ще бъдем, когато умрем. Затова не е добре вечер да се оглеждаме във вода или огледало, защото виждаме душата си, а тя не бива да се гледа нощно време. Ако дете си гледа сянката – разболява се и започва да се напикава, а ако мома или булка гледат в сянката си, получават главоболие.

Вярва се, че когато човек умира, душата излиза през устата и става сянка, такава, каквато я виждаме в огледалото или отразена във вода. Душата отива на оня свят, тя се явява на живите, тя се явява пред Бога на съд.

Човек умира, «когато му дойде умирачката», а тя идва, когато му е орисано да умре още при раждането. От умирачката не можеш да избягаш или да се скриеш. Щом умирачката дойде при някой човек, душата му започва да се стяга за път, започва да се събира от краката, от пръстите, от ръцете – тогава се казва «бере душа». Когато душата се събере цяла – сянка и дъх, домъчнява й да излезе от тялото, но умирачката или Архангел Михаил започва да руши снагата. Тя започва да реже ставите с трион, да ги разглобява със свредел и длето, да прерязва жилите, да слага перде на очите, да запушва ушите и така върви към шията. Като дойде до шията, тя взима брадвата и отсича главата. Душата и тогава още стои и не иска да напусне тялото, въпреки че то вече е «срутена къща». Тогава идва ангелът или архангел Михаил и посочва златна ябълка и я подава на душата. Душата се подмамва по ябълката и излиза от тялото. Тогава вече човекът е умрял, душата не може да се върне обратно. Някои хора разказват, че главата не отсича умирачката, а архангел Михаил с ножа си и навсякъде по стаята пръска кръв, която е невидима за живите. В черквите архангелът се изобразява с меч в ръка, а в другата държи терзия (везна), с която мери греховете на душата. Затова архангел Михаил се нарича душовадник.

Когато човек не умира, а само се пренася, умирачката не идва, а само архангел Михаил взима душата и той остава неподвижен, като умрял. Но сърцето му все още бие слабо. Тогава Архангел Михаил води душата на оня свят, да й покаже рая и пъкъла, показва й всичко, вижда всичко, разговаря с умрелите роднини и съседи, а после я връща пак в тялото и човекът оживява.

Душата излиза временно от тялото и по време на сън. Когато човек заспи дълбок сън, сянката му отива на оня свят и обикаля нагоре в рая или надолу в пъкъла, та стига «накрай свет» и вижда чудни неща, които не може да види иначе. Само като заспи човек, тогава сянката му вижда невидимия свят: душите на умрелите, ангелите, дяволите, орисниците, самодивите, само тогава сянката е в общение със задгробния живот. Ако човек има много грехове, докато спи и сянката му пътува, дяволът влиза в тялото и тогава такъв заспал човек става на сън и ходи, катери се по дървета, по скали и по стени. Такъв човек най-накрая загива – или се удавя, или пада от висока скала. Ако е минало потайна доба и са пропели петлите, дяволът се губи и човекът погива.

Дълбоко заспал човек не бива да се бута, да се буди внезапно и да се стряска, защото може душата да не се върне и той да умре. Стреснат по време на дълбок сън, човек може и да полудее. Дълбок или дълъг сън спят още магьосниците, вещиците, жени-самовили, мъже-змейове, които заспиват и в съня си ходят по облаците, под земята или на други места.

Когато при умирането душата окончателно излезе от тялото, то се превръща в леш, мъртво тяло, което бързо трябва да бъде изнесено от къщата и заровено в земята. Душата седи 40 дни на земята след смъртта. Първите три дни тя се върти около къщата, седи на комина или на прозореца и вижда и чува всичко, което става около погребението на тялото. На третия ден душата тръгва на малко и кратко пътуване да обиколи всички места, на които човек е бил приживе. Ако човекът е бил гурбетчия или търговец и е ходил по далечни места, душата бърза да обиколи всичко и да се намери на гроба на 40-ия ден, когато се вижда с близките за последен път. Като се върне на 40-ия ден с ангела и дявола, които придружават душата в пътуването, ангелът й показва трупа, в който тя иска да се върне и тя се потриса и се отдръпва с погнуса от него. След равненето на гроба душата тръгва на далечен път – за оня свят. Душата, ако е много грешна, ангелът я напуска и тя остава под властта на дявола, скита се на земята, страда и се мъчи. Вярва се, че такава душа се уплътва, става вампир или плътеник, който броди по земята, докато не бъде убит от някой вампирджия. Казват, че за такъв голям грешник и в пъкъла няма място, и там не го прибират, затова той трябва като грешна душа да се скита, да се мъчи на земята.

Докато седи в къщата, душата вижда и чува всичко, само не може да говори. Тя наблюдава приготовленията за погребението и се явява насън на живите да им каже дали не са пропуснали нещо. Понякога, за да се прекрати честото явяване насън на недоволни мъртъвци, се прибягва до магии за пропъждане. Много народни песни описват как мъртвите се явяват от гроба на своите близки с молби към тях или със заръка.

Мъртвите се явяват винаги в облеклото, в което са погребани и имат онзи образ, с който са били положени в гроба. Така, в този образ душата на човека остава на оня свят завинаги. В някои райони на България на голо обличат на мъртвеца несъшито бяло платно, като риза, което наричат садовище, неволка. Вярва се, че само по тази риза човек се явява на съд пред Господ на оня свят. В Средна Западна България на савана зашиват отстрани при раменете две допълнителни парчета плат, които наричат крила, според представата, че душата се възнася на небето, лети, заедно с ангела и белите гълъби, които го придружават. На портите на рая душата е съдена според делата си от Бог или от архангел Михаил, които премерват на кантар добрите и лошите дела. Според показаното от кантара, т.е. според делата си, душата се възнася към небето нагоре, където е раят, придружена от своя ангел и гълъбите, но ако е грешна, пропада надолу под земята в ада, сграбчена и завлечена там от дявола и придружаващите го черни врани. Там гори вечен огън и грешниците претърпяват определени според греха им телесни наказания. Така грешните души се мъчат в пъкъла, докато изкупят греховете си.

Литература

Вакарелски, Хр. Български погребални обичаи. Сравнително изучаване. София, 1990.

Георгиева, Ив. Българска народна митология. София, 1983.

Маринов, Д. Избрани произведения. Том 2. Съст. М. Велева. София, 1984.

Маринов, Д. Народна вяра и религиозни народни обичаи. В: Избрани съчинения. Том 1. София, 1984.

Стенопис на Св. Архангел Михаил. 1943-1946 г. Фото Хр. Вакарелски. ИЕФЕМ-АЕИМ Р3154