Детството и старостта са двата полюса в индивидуалния житейски път, които го рамкират. И ако природата на детството носи ярката характеристика на стартова доминанта и жизнена фаза на активна социализация, то „златната”, „трета възраст” е период, анализиран по-често от медико-социален и икономически ракурс като време на ресоциализация. Неговото начало не е ясно фиксирано и е в пряка зависимост от конкретна историческа епоха с принадлежащата й икономическа и политическа среда и активни културни норми.

Във времето на националната българска държава последният сегмент в жизнения път на индивидите постепенно се институциализира, заемайки своето място в една опростена триделна структура – детство/активна възраст/старост. Универсалната наемна форма на трудова активност в съчетание с идеологически обоснованите идеи за изграждане на ново общество, съставено от „социалистически личности”, със средствата на повсеместен държавен контрол и стандартизация, постигат в значителна степен хомогенизиране на обществото в еднородна маса от хора на наемния труд. От средата на миналото столетие чрез институциите се регламентира до детайли социалното съществуване на всеки индивид, конструират се ролевите позиции на личността и социокултурните й преходи.

Преходът от зрялост и трудова активност към старост и „пенсионерски живот” е в най-висока степен нормативно установен чрез акта на пенсионирането, окачествяван като възрастов маркер и социокултурна граница. Той е административно и обществено публично афиширан, но и ритуализиран в системата на социалистическите трудови празници. След 60-те години на миналия век в практиката се налага тържественото и празнично „изпращане на работници, излизащи в пенсия” или „ритуал при завършване на трудовата дейност (пенсиониране)”. Този елемент от изгражданата социалистическа празнично-обредна система няма прототип или аналог в традицията и е продукт на социалистическите реалности. Неговата двойнствена природа на личен/обществен преходен момент, на „излизане” от трудово активен житейски период, но и празнично начало на „влизане” в зряла неактивност, налага представяне на двете му основни направления, които си взаимодействат – социалната практика и културните норми.

Най-често и закономерно пенсионирането се възприема от индивидите като своеобразна кулминация, след която започва низходящо движение в посока на овладяване на нови пространства, време и поведение. Усвояването на новата житейска роля е в пряка зависимост от професия, пол, образование, обвързаност с близките родственици или самота, местоживеене, семейно положение, степен на физическа активност. Обществото също трябва да възприеме и усвои социокултурно тяхното присъствие. Този стресов и за двете страни комуникационен процес е съставен от множество актове на приемане и /или изолиране. За масовото съзнание пенсионерите са оформена социална структура и деперсолизирана компактна общност. Една от най-характерните й групови черти е непригодността да се следва темпото на бързото социално време. Другата е начинът на насилственото й оформяне чрез административния акт на индивидуалното пенсиониране и празничното му публично оповестяване в работна среда.

Празничното действие, с което в социалистическото общество се маркира сложния социокултурен преход, е тържество (ритуал, обредна дейност) с проста двуделна структура. Официалната част е копие на модела, по който се провеждат юбилейни чествания и портретни вечери, и се изчерпва със слово, чийто акцент са трудовата дейност, личните постижения и моралните качества на вече бившия колега. Тази част завършва с връчване на поздравителен адрес и подарък от колектива. Финалната втора част е обща трапеза.

Тържеството финализира публичното битие на личността, отпращайки я в частното пространство. То е финал в поредицата трудови празници, наложени в социалистическото общество и последен обществено организиран и отбелязван момент в индивидуалното житейско трасе. След него обществото се оттегля, личността е белязана с отнемане на дълго присъща й идентичност и придаване на други стойности и качества. Индивидуален е адаптационният период, след който се разгръща последната житейска фаза – време на овладяване на нови социални пространства и позиции.

Литература

Бокова, И. Категорията „възраст” във фолклорната култура. – Български фолклор, 1994, № 2, 47-53.

Колева, Д. Биография и нормалност. София, 2002.

Тодорова, Е. Третата възраст: социални проблеми и социални измерения на възрастните. – В: Дългата трета възраст в българското село. София, 2005, 13-22.