Народната музика[1] от България – вокална и инструментална – е разнообразна и многолика, съществува в регионално обособени форми, стилове, практики. Това твърдение се подкрепя от констатацията на Райна Кацарова и Николай Кауфман: „Преобладава мнение, че България е едва ли не най-богатата рудница на народна музика“ (Кацарова-Кукудова, Кауфман, 1972: 38). Тази музика се е развивала през вековетe, продължава да се развива и процъфтява в настоящето, благодарение на творческата индивидуалност, въображението, таланта и неуморните усилия на безчет творци – певци и инструменталисти; любители (традиционни и съвременни носители на фолклорна музика) и професионалисти (изпълнители, диригенти, композитори, продуценти и др.).

Натрупаното академично знание за фолклорната музика от България е резултат от научното внимание на множество български изследователи от различни поколения (Добри Христов, Васил Стоин, Райна Кацарова, Стоян Джуджев, Елена Стоин, Иван Качулев, Николай Кауфман, Тодор Тодоров, Тодор Джиджев, Светлана Захариева и др.). Научен интерес към българската фолклорна музика проявяват изследователи извън България, между които се открояват приносите на Тимоти Райс, Марта Форсайт, Керъл Силверман, Дона Бюкянан, Жералд Меснер, и др. (Rice 1994; Forsyth 1996; Silverman 1996; Buchanan 2006; Messner 2013).

Един от основните проблеми, който изпъква с цялата си острота в наследството от фолклористична, етнологична и етномузикологична литература, е свързан с историята и дефинирането на категорията „фолклорна музика“. Както пише Марк Слобин (2011), за това понятие (родено в Евро-Америка преди повече от двеста години) е трудно да се намери общоприемливо определение, защото фолклорната музика покрива множество пластове, значения и практики, и може да се дефинира по много начини.

В българския език (както и в други славянски езици) категорията „фолклорна музика“ се употребява паралелно с категорията „народна музика“, която носи своите локални нюанси. Невъзможно е да се обхванат в едно изречение всички разнообразни, смислово разностранни и променящи се с времето названия, които са производни на категорията „фолклорна музика“ (музикален фолклор; музикалнофолклорно наследство и др.). В широк диапазон от конотативни значения, допълнително определени от контекста, се употребяват и други категории, които се асоциират с „народна музика“ и „фолклорна музика“: „традиционна музика“ – включваща пеене, инструментално музициране, танц; музикална традиция; традиционна музикална култура и др. На практика трите синонимно допълващи се категории – „народна музика“, „фолклорна музика“ и „традиционна музика“ – остават във всекидневното съзнание като взаимозаменяеми и трайно се задържат в лексиката на медиите, учебниците по музика за общообразователните училища и в ежедневния език на българите.

Една възможна дефиниция на категорията „фолклорна (народна) музика“ може да я опише като едновременно устойчив и променящ се звуков феномен, който обхваща очертана от традицията форма на специфично, „омузикалено“ народно творчество, подчинено на определени естетически принципи. Фолклорната (народната) музика е свързана с народа, неговата духовна култура, бит и традиции от далечното минало в рамките на сравнително изолирани локални общности и култури. Според обичайната традиция фолклорната музика се разпространява по устен път, чрез предаване от поколение на поколение, от човек на човек. Фолклорната музика „от стари времена“ съществува като традиционни музикални практики, чрез които нейните носители (предимно населяващи селата) създават и изразяват смислени взаимоотношения (чрез пеене, свирене, танцуване, обичайни игри и др.) в контекста на общностния живот. Представата за фолклорната музика като звуково хранилище на дълбоко вкоренени традиции, които идват от незапомнени времена и се свързват с „автентичността на старината“, става устойчив компонент на българското национално самосъзнание и кореспондира с разбирането за народната музика като „огледало на народната душа“ и етноидентификационен знак (Захариева, 1997). Фолклорната музика като художествено ценна звукова субстанция е изходен материал и наследен от традиционната музикална култура естетически ресурс за някои крайни продукти на съвременната култура.

Отличителните белези на фолклорната музика, които са функционално свързани в системно единство, са формулирани от видни представители на фолклористиката и етномузикологията (Динеков 1990; Джуджев 1980; Bohlman 1988). Сред характерните белези на българската фолклорна музика се посочват: 1) устното предаване и разпространение от „уста на ухо“, оценявано като същностен функционален принцп на фолклорната музика и определител на постоянната динамика между неизменност и променливост. Музикалните елементи на устната традиция включват форма и стил, фолклорни таксономии на музиката и местни системи на музикална теория; 2) фолклорната музика е продукт на колективно творчество, резултат от творческите сили на много хора и в края на краищата на един цял народ; 3) проявите на лично творчество се утвърждават чрез всяка индивидуална реализация на музикалнофолклорни творби, която е конкретен, винаги изненадващ неповторим вариант на някакъв определен абстрактен инвариант, базиран на познати правила; 4) категориите, свързани с единичност и единственост, каквито са „автор“, „авторство“, „авторско право“, не са приложими в контекстите на устната традиция, където фолклорната музика се променя като резултат от приноса на всеки изпълнител (певец и/или свирач). Изпълнителят, който в изпълнителския процес повече или по-малко импровизира, непрестанно създава нови варианти на една основна схема, като спонтанно отнема или добавя нещо ново, в зависимост от своята музикална дарба, памет и интерпретационен талант.

Изброените белези на фолклорната музика са обвързани в единна система, действат комплексно и разкриват раздвоеността на фолклорната музика между индивидуална творческа активност и колективна подчиненост; между моментно устно сътворение и дълготрайно повторение; между устойчивост и променливост, проявени в познати стабилни инварианти и изненадващи развойни варианти.

Българската фолклорна музика е свързана със специфичен, строго кодифициран „език“, базиран на различни микроструктурни звукови единици и на няколко взаимозависими аспекта на цялостния музикално-звуков процес: особени ритми, метруми, интонационни енергии, мелодични модели, орнаментални фигури, многогласни конструкции (вокална фолклорна полифония; традиционна ансамблова инструментална музика), темпа, темброва обагреност, интензивност на звука и др. Този музикален „език“ е зависим от явни и имплицитни обществени и индивидуални културни условия, препратки и асоциации.

Традиционните музикални форми (песенни, инструментални и песенно-инструментални) в устната българска фолклорна музика са изградени от специфично структурирани разнообразни съставки: стихосложение, стихо-мелодични строфи, мелодийни редици и други градивни елементи, конструиращи процесуалната организираност на музикалното движение във вокалната музика; мотиви, построения, песенни заемки, формули и преходни междуформулни движения в инструменталната музика. В устната фолклорна музика широка разпространеност имат „мобилните“, „отворени“ музикални форми, които позволяват на всеки отделен изпълнител да даде своя оригинален принос в композирането на организирания музикален „текст“.

Според Тодор Тодоров, едно от най-престижните достижения на българската музикално-теоретична мисъл е създаването на учението за хемиолната метроритмика и неравноделните размери в българската народна музика (Тодоров, 2002). В тази сфера са значими приносите на Добри Христов, Васил Стоин, Стоян Джуджев, Тодор Джиджев за изясняването на неравноделността и за класификацията на тактовите размери. Всички български изследователи по един или друг начин отбелязват колко сложно и разнообразно е метричното и ритмичното богатство на българската народна музика.

За българската народна музика е характерна голяма мелодическа пъстрота. Мелодическите особености на българския музикален език са изследвани от Добри Христов, Стоян Джуджев, Райна Кацарова, Елена Стоин, Светлана Захариева и др. За Добри Христов тоновата или мелодичната същност на народната музика ѝ придава плът и душа, вътрешно съдържание (Христов 1970). Според Стоян Джуджев звуковата система на българската народна музика се отличава с едно изключително богатство на тонове и интервали (Джуджев 1980); моделни мелодии (гласове), базирани на различни тонови родове (диатоника, пентатоника, хроматика).

Мелодическият опит на българите се разгръща в две сфери – едногласие и многогласие. В домодерната устна традиция вокалните многогласни конструкции, в които се вплитат мелодичните линии, в повечето случаи са двугласни, от бурдонен тип. Те се отличават с определени структури, особени хармонични и мелодични фигури, звучат дисонантно или съзвучно (консонантно), съдържат специфично орнаментирани ключови тонове. Академично внимание към многогласното пеене на българите проявяват Васил Стоин, Райна Кацарова, Елена Стоин, Николай Кауфман, Светла Абрашева (Светлана Захариева), Елена Кутева, Димитрина Кауфман, Тимоти Райс, Жералд Меснер и др.

Фолклорната музика в България се среща в три основни форми: вокална, инструментална и вокално-инструментална. Много е писано за тях, тук само ще се направи уточнението, че вокалната музика е по-добре проучена от инструменталната. Народните песни на българите съществуват в разнообразни звукови форми и множество музикални варианти. В своята музикална практика българите са използвали различни видове музикални инструменти (традиционни и модерни), които са развивали през вековете. Сред характерните традиционни български музикални инструменти са: кавал, гайда, гъдулка, тамбура, тъпан и др. Българската вокално-инструментална традиция се развива по различни начини в различни културни и исторически условия. Разцветът на вокално-инструменталната фолклорна музика се свързва с разнообразни форми, присъщи на музикалния живот от началото на ХХ век до днес.

Фолклорната музика (песенна и инструментална) в традиционното патриархално общество на българите е ситуативно обвързана в типични начини на поведение в селските общности. Фолклорните песни и инструментални творби в патриархалната традиция се изпълнявали в разнообразие от делнични и празнични обстоятелства, регламентирани като време, място, участници и добре познати действия. Тези време-пространствени рамки, разглеждани като социални и културни контексти на фолклорната музика, са свързани с типични жанрови музикални модели и формули – вокални и/или инструментални. Базовите жанрове във фолклорната музикална продукция включват ритуални, трудови и празнични образци. Всеки конкретен жанр в музикалнофолклорната традиция (кукерски, нестинарски, калушарски, сватбени, танцови, пастирски и други „свирни“; както и коледарски, лазарски, жътварски, седенкарски, хороводни, трапезни и други песни) се отличава със специфичен структурен и емоционален строй.

Фолклорната музика на българите има ясно очертани регионални етнографски специфики и териториално-стилови черти. Фолклорно-музикалните стилове в българската традиция варират в различните географски райони на България, но въпреки различията се открояват някои основни и постоянни белези на общобългарския музикално-фолклорен стил, свързани с музикалните инструменти, видовете народни песни и тяхната метроритмика, мелодика и ладови специфики. Основите за проучване на регионалното многообразие и музикално-диалектните особености на фолклорната музика в различните райони на България са положени от Васил Стоин. Елена Стоин прави пионерски опит да обхване цялостно, да опише и анализира различни локални и регионални характеристики на българската фолклорна музика, които обособява в музикалнофолклорни диалекти: западни (Средна Западна България; Югозападна България; Северозападна България) и източни (Родопска област; Тракия; Странджа; Средногорие; Североизточна и Средна Северна България; Добруджа). Между някои от така очертаните диалекти се обособяват локални фолклорни стилове в т.нар. преходни области: Велинградска, Ихтиманско-Пазарджишка, Ихтиманска Средна гора (Стоин 1981).

Фолклорната музика от миналото запазва неизменна устойчивост на някои свои отличителни свойства: хемиолна метрична пулсация; разнообразни мелодически модели и орнаментални символи; специфични темброви характеристики. Наред с устойчивите измерения на споменатите (и други) белези, в своето развитие фолклорната музика се променя и преобразува, като създава нови форми и съдържания. Това предполага взаимното обуславяне на устойчиви и променливи елементи в историческия процес на изпробване и усвояване на обвързания с миналото и традициите музикален опит.

Съвременната народна музика черпи идеи, мелодии, ритми, формални елементи и жизнени сокове от „първоизточника“ – „старите“ звукови извори – и същевременно продължава да се променя и адаптира в различни исторически пространства. В този процес фолклорната музика от миналото се преобразува в нео-фолклорна (при цялата условност на това понятие), а в отделни случаи – и в нео-традиционен канон (Buchanan 2006). Преходите между фолклорна и нео-фолклорна музика се случват в рамките на актуални обществени отношения, продиктувани от идеологии, медийни внушения и върховенство на пазара, характерни за съвременния свят.

Съществува голямо разнообразие от начини за преобразуване на „старата“ фолклорна музика. Подмладяването на „народния дух“ и обновлението на традиционната музика в новите времена се означават с различни етикети (художествено творчество, свързано с фолклора; авторски песни в народен дух; авторски песни на фолклорна основа; фолк; попфолк и др.) (Пейчева 2019). Тези названия, се отнасят до съвременни урбанизирани, организирани и комерсиализирани светове, нови стилове и жанрове, свързани с фолклорната музика от различни исторически периоди, включително в България.

Нео-фолклорната музика в различните нейни прояви (в сферите на художествената, популярната и народната музика) използва и „рециклира“ фолклорен материал (чрез прилагане на различни стилови принципи и хармонизации на традиционни монофонични или полифонични напеви), за да се завръща към корените и традициите. Нео-фолклорната музика се развива институционално в организирани форми (те са движеща сила, която трансформира старите фолклорни модели от миналото във въобразени техни реконструкции в настоящето), които се свързват с образователни, концертни, фестивални, медийни институции и/или индустрии, и с разнообразни социални контексти на изпълнение, предимно в градска среда (Пейчева 2008). Нео-фолклорната музика навлиза в маркетинговата епоха на триумфиращи пазарни ценности чрез разнообразни форми на показна престижност, зрелищност, експортна комерсиалност.

Промените (трансформациите) и адаптациите на фолклорната музика са многопосочни и разнообразни и са определяни от „неспокойната креативност“ (Slobin 2011) на съвременни творци, които черпят различни елементи от ресурсите на фолклорната музика (мелодии, метрични и ритмични модели, многогласни структури, орнаментални патерни (еталони), песенни текстове, регионални стилове, традиционни инструменти и др.) и развиват многобройни стратегии за тяхното използване. Някои от тези творци имат официална подкрепа и се вписват във „високия културен регистър“, други са изтласкани в културната периферия, където населяват „ниската култура“ и нейните субкултурни ниши. И едните, и другите трансформират елементи от ресурсите на фолклорната музика според индивидуалните критерии на своя вкус („така ми харесва“), творчески пориви, емоции, естетически стандарти, музикантски дарби и технически умения.

Съвременната българска народна музика, основана на фолклора, частично отразява характера на оригиналната традиционна музика от патриархалните и предмодерните времена и свързаните с нея елементи: хемиолна метроритмичност, асиметрични ритмични шаблони (патерни), разнообразни мелодии, устойчиви мелодични формули, специфични орнаментални фигури, отличителни инструментални тембри и други нейни забележими характеристики. Поради тази обвързаност с конкретни елементи на вековната музикална традиция, трансформираната в модерните и следмодерните времена народна музика се възприема от някои публики като „автентична“. В същността си обаче естетически променената съвременна българска народна музика не само е откъсната и хронологически отдалечена от затворения в ритуала сакрално-магически опит на „класическата“ патриархална традиция, но е базирана на друга историческа, политическа, социална и естетическа култура. От съвременна гледна точка народната музика нерядко се осмисля като национално ценно наследство, еманация на „народната душевност“, национален идеал, идентификационен знак.

Литература

Джуджев, Стоян. Българска народна музика. Том 1. София: Издателство „Музика”, 1980.

Динеков, Петър. Български фолклор. Част първа. София: Български писател, 1990.

Захариева, Светлана. Идеята за народната песен и нейните трансформации. Българско музикознание, 1997, 21/1-2: 3-23.

Кауфман, Николай. Българска народна музика. София: Издателство „Музика“, 1977.

Кацарова-Кукудова, Райна & Николай Кауфман. Развитие на българската музикална фолклористика. В: Петър Динеков и др. (ред.). Проблеми на българския фолклор. 25-39. София: Издателство на БАН, 1972.

Пейчева, Лозанка. Между Селото и Вселената: старата фолклорна музика от България в новите времена. София: Академично издателство „Професор Марин Дринов”, 2008.

Пейчева, Лозанка. „Народният дух“ в авторските песни от България. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2019.

Тодоров, Тодор. Васил Стоин. Живот и дело. София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 2002.

Стоин, Елена. Музикално-фолклорни диалекти в България. София: Издателство „Музика“, 1981.

Христов, Добри. Музикално-теоретическо и публицистическо наследство. Том 2. София: Българска академия на науките, 1970.

Bohlman, Philip. The Study of Folk Music in the Modern World. Bloomington and Indianopolis: Indiana University Press, 1988.

Buchanan, Donna. Performing Democracy: Bulgarian Music and Musicians in Transition. Chicago: The University of Chicago Press, 2006.

Forsyth, Martha. Listen, Daughter, and Remember Well… Sofia: St. Kliment Ohridski University Press, 1996.

Messner, Gerald Florian. Do They Sound Like Bells or Like Howling Wolves?: Interferential Diaphony in Bistritsa. Frankfurt: Peter Lang GmbH, Internationaler Verlag Der Wissen, 2013.

Rice, Timothy. May It Fill Your Soul: Experiencing Bulgarian Music. Chicago: University of Chicago Press, 1994.

Silverman, Carol. Music and Marginality: Roma (Gypsies) of Bulgaria and Macedonia. In: Retuning Culture: Musical Changes in Central and Eastern Europe. Еd. Mark Slobin. Durham and London: Duke University Press, 1996, 231-253.

Slobin, Mark. Folk Music: A Very Short Introduction. New York: Oxford University Press, 2011.

 

[1] Тук категориите „народна музика“, „фолклорна музика“ и „традиционна музика“ се използват като синонимно свързани.

 

• 1 1
• 2 2
• 3 3
•  

1. Изпълнители на вокална фолклорна музика: певческа група от с.Сатовча, обл. Благоевград на сцената на 10-тия Национален събор на българското народно творчество, Копривщица, 2010 г. Снимка: Венцислав Димов
2. Група за автентичен фолклор от с. Тополи, Варненско: представят възстановка на ритуала „Ченгенска сватба“ на сцената на 10-тия Национален събор на българското народно творчество, Копривщица, 2010 г. Снимка: Венцислав Димов
3. Изпълнители на инструментална фолклорна музика: кавалджии от Варненската школа на Николай Докторов на сцената на 12-тия Национален събор на българското народно творчество, Копривщица, 2022 г. Снимка: Венцислав Димов