Българската традиционна култура представя рода и семейството у българите като стълбове на социалната организация, както и като най-убедителен гарант за оцеляването на човека. Цялата обредност на българите – календарна и семейна, е изградена върху принципа на родовата солидарност, върху хармоничните, но строго определени отношения между родовете на мъжа и жената: култовете към светците, покровители на рода, се поддържат последователно и дълго време съхраняват съществени черти на традиционната обредност; народното обичайно право показва колко дълбоко залегнала в същността на българите е обичайната нормативна система, също изградена на родов принцип.

Същевременно родовият колективизъм е най-сигурно средство за икономическа самозащита на семействата на дребните собственици в класовото общество, тяхна морална опора при тежките природни и социални условия на съществуване. Родовата община на славяните, които се разселват южно от прародината си, се разлага още с идването им на Балканския полуостров. Тракийската родова община се превръща в съседска още в началото на новата ера. Така че формите на родовия институт у българите през 19-и век са вторични, по-късни, те са една исторически видоизменена проява в сравнение с родовата организация при първобитнообщинния строй. Но и тогава тази родова организация почива върху схващанията за родството и неговото осмисляне.

Кръвното родство е първостепенно в социален план, то изгражда и съблюдава сложна мрежа от родствени отношения. Роднинството се пази с голяма последователност в дълбочина до прародители, а в ширина – до братовчедите от 4 и повече (в някои райони на България – до 15) пояса, повоя. До Освобождението съществува абсолютна забрана за бракове в един и същи род – бащин или майчин. Вярва се, че такива женитби водят до нещастие и на тях се гледа като на кръвосмешение. Понятието род се свързва най-напред с произхода. Представата за общ родов произход, изразена с думите един корен, една лоза, една кръв, се отнася и до двата рода.

Съвременната социална антропология се опитва да внесе прецизиране в утвърдените постулати за формите на семейството в Югоизточна Европа и специално на Балканите, като доста от тях се подлагат на съмнение и оспорване, както това е представено в рубриката Дебатът върху задругата. В класическата етнология и на основата на данни, събирани от ярки представители на ранната народоука от 19-и век се допуска, че най-ранната форма на семейството в българските земи е демократичната братска задруга, или т.нар. братска семейна община. Нейното съществуване се потвърждава от византийски документи от 10-13 век. В следващите векове отделното домакинство се утвърждава като обособена имуществена и производителна единица. През 17-18-и век задружната и индивидуална форма на домакинство съжителстват заедно в българските земи. До края на 18-и век преобладават големите семейства, означавани като челядна задруга, род, коляно, голяма къща. В тях живеят заедно няколко брачни двойки, произхождащи от едни родители, със своите деца и внуци. Те живеят наедно, в една или няколко къщи с общ двор, имат общ неделим имот и се ръководят от най-възрастния мъж в дома. Задругата е свързана икономически със затвореното натурално стопанство и се характеризира с колективна собственост, колективно потребление и колективно владение на средствата за производство. Лична собственост е само облеклото и донесената прикя от жените при сватбата. Наследяването на задружната собственост е непознато; ако някой се отдели, не получава нищо. На момата се приготвя известно количество чеиз от цялата задруга; дава й се също така крава, теле или няколко овце, които тя занася в момковата задруга. Родоначалникът на задругата – домакин, стопан, наредник, ръководи всички стопански работи и представя голямото семейство пред обществените власти. Жена му – домакинята, бабата, чорбаджийката, се разпорежда с домашните въпроси и домашното стопанство, има решаващо мнение за отглеждането на децата. Семейните отношения се характеризират с типична патриархалност. В началото на 19-и век отделянето от задругата все още се осъжда: „Башкалък къща разваля“, казва народът.

Към и след Освобождението задружното семейство бързо намалява за сметка на индивидуалната семейна форма, която скоро се налага и утвърждава. Преходът на родовите връзки в съседски, свързани неизбежно с развитието на капитализма, води до стесняване на рамките на родовата група. Тя започва да обхваща кръг от най-близки роднини – най-много до 4 поколения. Тази малка родова група няма специално название, само в Западна България я наричат фамилия, за да я отличат от големия род – братството. Тя всъщност е ядрото на рода. Тя именно поема с напредъка на капиталистическите отношения функциите на рода и неговите най-ярки белези: икономическа взаимопомощ, морална подкрепа и закрила, общ култ към светеца-покровител, както и запазено съзнание за родово единство. Фамилиите в планинските райони обикновено живеят в отделна махала в рамките на селото – такива са почти всички колибарски селища по северните склонове на Балкана, в Родопите, Пирин, Осогово, Огражден. В тях родствените връзки по-бързо се трансформират върху съседска основа. Разширените родови групи в края на 19-и век са вече териториално обособени и постепенно започват развитието си към родово-съседска махала.

Наред с кръвното родство, у българите и до ден днешен се тачи роднинството по сватовство, т.е. при сключване на брак. Сватовството обхваща родителите, братята и сестрите на всеки от двамата съпрузи, а в по-широк план – всички техни кръвни родственици. Към основните сред тях младата съпружеска двойка е длъжна да проявява почит цял живот, а на всички семейни и календарни празници – да демонстрира признателност и почит чрез различни обреди – особено към свекър и свекърва, кумове и стари сватове, побащим и помайчима, девер и зълва. На трето място е некръвното родство, което обхваща взаимоотношенията, създадени при кумуване и кръщаване, при осиновяване на дете или на възрастен човек, при побратимяване, при гостуване и др., а също така и създадените от тях институции.

Родовата солидарност се проявява в ред традиционни форми на взаимопомощ. Тя е породена от нуждата от обединяване на труда на селските производители напр. при жътва и гроздобер, за разораване на пустеещи земи, при кършене на шума и храсти, при строеж на къща, при приготвяне на сватбен дар, изнасяне на тор по нивите и др. Тлака се свиква при болест, за помощ на вдовици, пострадали от някакво бедствие. Седянката е роднинско и съседско събиране, на което всеки работи за себе си и което е важно комуникационно събитие. След Кримската война се появяват нови видове кооперации на труд, в които се обединяват вече обособени отделни семейства – напр. заредата е размяна на работници между две или повече семейства при нужда, които идват със своите сечива да помогнат; ортаклък или спрега, което е обединяване на работен добитък и т.н.

Особено ярко проличава солидарността между хората от рода и селото при честването на светеца-патрон на селото, което най-често става с общоселски курбан на оброчището. С култа към покровителите на земята на рода е свързан и т.нар. оброк. За голяма част от родовото землище – лозя,ниви, ливади се вярва в съществуването на стопанин, сайбия, който се грижи и пази земята и реколтата; той е или невидим дух, или смок, орел, змей, на които се принася жертва на празненство с участието на целия род, а често и на цялото селище.

През Късното Възраждане най-големите родове се създават чрез разклоняване на многолюдните семейно-задружни домакинства. Ив. Хаджийски пише за мястото на рода в живота на българина: „Родът беше интимната среда, в която тайни нямаше, където се намираше възможно най-ценният и безкористен съвет. При всички най-важни решения, особено от интимен, съдбоносен характер, като женене на младите, повторно женене на вдовици, разгодяване и подобни, се решаваха от рода. Роднините бяха съгледници, годежари, шафери и девери. Те бяха гръбнакът при сватба и смърт. Техните викове огласяваха сватбата, а високите им плачове – погребението…“ Етосът и моралът на родовото единство, чувство и солидарност остават живи далеко във времето напред и са една от най-високите ценности на българската съвременна култура.

Литература

Бобчев, С. 1907. Българската челядна задруга. – Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, 22-23.

Груев, М. 2006-2007. Към въпроса за съдбата на задругата. Още едно алтернативно мнение. Анамнезис, София.

Пешева, Р. 1980. Род, родствени групи и традиции. – В: Етнография на България. І. Отг. Ред. В. Хаджиниколов. София, 302-311.

Todorova, M. 1993. Balkan Family Structure and the European Pattern. Demographic Developments in Ottoman Bulgaria. American University Press.