Кумството е най-пълно документираната форма на ритуално родство в антропологичната литература, представяща едновременно реципрочни отношения на духовна връзка и тяхната социална институция. Съществува в широк ареал на християнски култури по света /в иберийските и латино-американски римо-католически общества в районите на Средиземноморието и САЩ, Карибите и Латинска Америка, на Балканите и в целия източно-православен свят играе значима икономическа и политическа роля, по-ограничено и предимно церемониално е значението му в протестантските култури; в различни контексти е представено в широк спектър от егалитарно-селски до високо стратифицирани градски общества и оказва ефект върху групи от хора, вариращи между малката поселищна общност и нацията/. Базирано е върху християнското разбиране за духовно родство, което е един от трите вида родство наред с кръвното и венчалното.
От своя страна духовното родство произлиза от светостта на кръщението и още през Средните векове /около IV в./ се развива като самостоятелна форма в културите, където на родителите е забранено да бъдат кръстници на своите собствени деца /библейската интерпретация на първородния грях и неговото изкупление чрез духовно прераждане, намерила културен израз в обичаите, духовен родител да замества биологичния – in loco parentis/. От това ранно време влиза и в политиката за решаване на междудържавни проблеми, а също така и в литературата. Към XVII в. придобива вида, в който го срещаме и днес – комплексна система от взаимоотношения, която надскача религиозните функции и става важен социален фактор по подобие на кръвнородствените връзки.
Духовното родство включва две линии на връзки, които създават брачни препятствия: тези между кръстника/ците и кръщелника и тези между кръстника/ците и биологичния родител/и. И двете линии формират отношения, чиито участници се обозначават с общ термин: compadres /испански/, compari /италиански/, koumbari /гръцки/, кумове /сръбски, руски, български; множествената форма на понятието включва и двата пола, но съществуват и отделни назовавания на кумата-кръстница и кума-кръстник със съответните обръщения към тях, които в някои случаи са формални обръщения на високо уважение и респект /напр., употребата на уважителната форма за 2 л. към кума, наместо неформалната в испанския език/. Поетата роля при кръщението създава задължения към кръстеното дете по отношение на неговото отглеждане, здраве, образование, благосъстояние, които се изразяват в разгърната ритуална структура, съпътстваща целия живот на детето и особено обичаите на преход. Ответните отношения са определена степен на поведенческа и лингвистична церемониалност.
В традиционната българска култура кумството е институт на родство, създаващ се след извършването на определени ритуали и обредни действия при кръщене и венчаване. Почита се наравно с кръвното родство. Библейско-каноничният му характер е добре познат на българското духовенство по места и той се разяснява на населението както в миналото, така и днес с добра осведоменост и разбиране. Съществуването и съхранението му в народната култура е свързано със знанието и изпълнението на редица обичайно-правни, поведенчески и етични норми, изградени и утвърдени в дълбока древност.
За първи път кумството е споменато в литературата от Е. Тайлър, но теориите за произхода му се развиват главно в последните 5-6 десетилетия. В българската народоука върху кумството в по-далечното и близко минало са работили В. Балджиев, Н. Начов, А. П. Стоилов, Ст. Генчев, М. Иванова, Й. Манкова, Р. Иванова и все повече съвременни автори. Сред разработените от тях теории за произхода му доминират следните: кумството е чисто църковен институт /Балджиев/; кумството възниква в епоха, по-ранна от християнската /Генчев/; корените му са в дохристиянския институт на авункулата, който е оставил следи, възприети от християнството и развити до канонични условия /Косвен/ – това ситуира възникването на кумството на границата между матри- и патриархалните отношения. Ст. Генчев възприема, но качествено допълва това твърдение с възгледа, че в тази ситуация майчиното право – губейки социалните си и икономически позиции, запазва обредните си такива в лицето на кумството. Като съвременно развитие на тази теория, М. Иванова добавя в един хипотетичен модел ролята на еднолинейната перспектива на родова организация, развитието на кроскузенния брак и теориите на брачната размяна. Тя поставя възникването на кумството в древното патрилинейно дуално-родово общество, т.е. по-късно от горепосочените автори, и привежда аргументи за подобно виждане от старобългарски паметници – напр. Законъ соудный людьмъ. В тях се търси доказателство за това, че бракът по двойки, както и появата на индивидуалното семейство определят функциите на avunculus-a /вуйчото/ като прототип на кума.
В българската традиционна култура кумството има разгърната ритуална структура, обхващаща всички обичаи от жизнения цикъл и е дълбоко вкоренено във всекидневната и празнична култура. Особено подчертана е ролята на кумството в обичаите при отглеждане и израстване на дете /първо зъбче, първо подстригване, прохождане, първа работа и т.н./, при преходните етапи в живота на подрастващия /възрастови, социални, образователно-професионални, социални и т. н./, при годеж, женитба, следсватбени обреди, погребение и т. н.
В съвременните условия, както в повечето места с разпространено кумство, така и в България, институцията преживява трансформация и развитие по посока към патронажно-спонсорски отношения, в по-екстремна форма – към непотизъм и клиентелизъм.
Литература
Генчев, Ст. Кумството у българите. – В: Очерци по българска етнография. В. Търново, 1996, 309-363.
Иванова, Р. Българската фолклорна сватба. София, 1984.
Hammel, E. Alternative social structures and ritual relations in the Balkans. Englewood Cliffs, 1968.
