Изследвания на семейните форми.
Изследванията на семейството са съществена част от изследването на народната култура. Изследването на семейните форми в България, както и в другите балкански страни, започва около средата на 19-и век. Подтиците идват първоначално отвън. През 19-и век се развива историческата правна наука. Доминиращата концептуално-теоретична основа през това време е еволюционизмът. Широката международна научна мрежа и дълбокото познаване на съвременните теории и подходи е характерно за водещите български, но и общо балкански, изследователи на народната култура от този период. От гледна точка на повечето представители на еволюционизма развитието на семейството протича линеарно от комплексно семейство с колективна собственост към нуклеарно семейство и частна собственост.

Това прогресивно развитие се извежда като характерно за цялото човечество, но при т.нар. културни народи началните фази са отдавна преодолени. Само при т.нар. природни народи могат да се открият все още ранните семейни форми. Чужди учени търсят и откриват в славянското пространство „етнографски/народоучен музей“, в който се съхранява материал за отминали исторически епохи. Балканските учени, в опита си да събудят международния научен интерес и да получат признание, поставят в центъра на своите разработки онова, което международната общност е признала за научно значимо.

Търсенето на старината, на „автентично“ славянското сред местните учени/общественици е с цел еманципиране спрямо европейската наука. В славянското пространство еволюционизмът получава и едно допълнително значение: в най-старите семейни и правни форми се открива – във връзка с идеите на Хердер за равноправно и самостоятелно развитие на народите – израз на специфичния народен дух. Интересът на изследователите – представители на градската интелигенция – се насочва към селската култура. Целенасочено се търси определена семейна форма и свързаните с нея обреди и обичаи – разширеното или комплексно структурирано домакинство като израз на по-ранни стадии на развитие и като носител на демократичния, колективистичен славянски дух, който да послужи за основа на една демократична държавна система. Дебатите от края на ХIХ – началото на ХХ век дават основание за извода, че с понятието „задруга“ са били описвани различни семейни и домакински форми. Важно е да се подчертае, че е била търсена аналогията със схващанията за немската Hauscommunion/Grossfamilie както и съпоставимост с френските представи и термини за разширено семейство. Дискусиите около задругата се водят интернационално. Задругата се разглежда, от една страна, като ранен стадий в еволюцията на семейните форми, през който са минали всички народи. Доколкото изследванията на семейните форми се развиват в периода на национално консолидиране и изграждане на национални идентичности, то твърде рано на преден план излизат търсенето и подчертаването на комплексни семейни форми като национална специфика, на Балканите то е свързано с разграничаване между различните етно-национални науки.

Идеализиращият поглед върху голямото семейство, на което се приписват здрави морални норми, солидарност и общност, характеризира подхода на водещите изследователи на семейните форми у нас, които в тълкуванията си се опират на международни социологически, правно-исторически и етнологични изследвания. Подчертават се икономическите, моралните и политическите предимства на задругата. В опита да се обоснове специфичен семеен дух и определена наследствена система, позоваването на традицията играе водеща роля. Основен метод е екстраполирането на съвременни етнографски данни върху по-ранни исторически епохи. Събирането и описването на етнографски материали е в центъра на изследователския интерес, доколкото по всеобщо мнение народната култура е в етап на отмиране поради навлизането на нови капиталистически отношения.

Обществено-политическите мотиви определят изследователския интерес и дефинират концентрирането му върху определена семейна форма и система на наследяване. По този начин изследователският интерес към обичайноправните форми на наследяване конкретно, но и общо към „традицията“ създава, продуцира самите извори, като при това се изхожда от определени теоретични конструкти и категории. В областта на изследването на семейството така се поражда митът за задругата, който не е съзнателно игнориране на другите успоредно съществуващи форми на семейство и наследяване, още по-малко е „фалшифициране“: разширени и комплексни семейни форми, както и принципът на изключване на низходящите от женски пол от наследяването безспорно са съществували. Извеждането на задругата като основна семейна форма обаче е резултат от специфичните исторически условия.

Така създаденият научен семеен идеал служи на практико-политическата цел да се натоварят с положително значение традицията и общността, да се засили груповата идентичност и тя да се превърне в патриотична добродетел. Ако трябва да се определят научните изследвания от онова време, то те са едновременно учебни материали (за целите на преподаването и за самообразование), публикации за широката публика и специализирани издания, насочени към съвременните правораздавателни органи.

Запазването на мита за задругата чрез методите на един трансформиран еволюционизъм и от 80-те години на 20-и век – на структурализма, има своите както научни, така и обществени причини. Съвсем схематично обобщено: разширеното семейство се оказва подходяща формула и през социализма. Голямото семейство с неговия специфичен колективистичен дух се представя като коренно различно от индивидуалистичното малко семейство на капитализма. Задругата е един много гъвкав образ – при издигането ѝ като основен традиционен модел се подчертава, от една страна, славянската общност (особено тази с източните славяни), същевременно от национална перспектива тя се тълкува като „носител на традициите на българския народ“. Макар в изследванията върху семейството през социализма доминиращ да е еволюционизмът, развиват се и нови подходи, особено в областта на историческата демография. Така още през 60-те години на 20-и век се поставя под въпрос доминирането на комплексните семейни форми през Средновековието, а чрез това и тезата за последователно, еволюционно развитие. Нов възглед за задругата развива М. Тодорова, разглеждайки я като явление от късния 18-и до началото на 20-и век, свързано с процесите на децентрализация на Османската империя и икономиката на чифлика.

Доминиращото придържане към мита за задругата през периода на Студената война следва да бъдат разглеждано в интернационален контекст. През 60-те години на 20-и век се изработват макросравнителни семейни модели, обхващащи големи исторически периоди и пространства – водещи са моделите, разработени от Дж. Хайнал и П. Ласлет. Структурното сравнение между семейни и роднински системи цели ясното разграничаване на сравняваните единици. Различните „филтрирани“ модели се свързват географски с определени територии. Разграничават се „европейски“ от „неевропейски“, респ. „извъневропейски“ брачен модел, като прокараната разграничителната линия е между Триест и Санкт Петербург. За „Западна Европа“ се постулира нуклеарно семейство, сравнително висока брачна възраст, относително голяма възрастова разлика между поколенията и малка между съпрузите. Комплексното семейство се разглежда като структурна норма за източно- и югоизточноевропейските общества – ниска брачна възраст, малка разлика между поколенията. Безспорна е високата евристична стойност на макросравненията. Извеждането на единни критерии (семейна и домакинска структура, брачна възраст и др.) позволява класифицирането на съществуващото познание. Благодарение на тези мащабни модели са изработени нови структурни критерии, които позволяват и улесняват сравнението. Безспорен принос е използването и типологизирането на обширен и разнороден изворов материал: демографско-статистически данни за брачна възраст, раждаемост, смъртност, стопанско развитие и т.н. Отказ от широки макросравнения би довел до изолиране и затваряне на различните изследователски полета. Тези модели от 60-те и 70-те години обаче са изградени върху нееднаква изворова база. Недостатъчният и неравномерно разпределен изворов материал особено за страните извън „Западна Европа“ определя моделите на Хайнал и Ласлет като хипотези, които изискват по-нататъшни изследвания. Необходимостта от нови изследвания се изтъква и от самите автори.

След политическата промяна от 1989 г. изследването на семейните форми придобива особено голяма политическа стойност. Парадоксално рухването на „Желязната стена“ довежда първоначално до засилване на символични разграничителни линии между „Запада“ и „Балканите“/Югоизточна Европа. Особено значение се придава на семейните форми, доколкото в тях се търси обяснение за цялостното обществено развитие.

Генерализациите както за „Западна Европа“, така и за „Балканите“ днес са поставени под въпрос чрез многобройни конкретни изследвания. За дискусия е поставян и проблемът за политическото отражение на научното противопоставяне на „Западна Европа“ срещу „целия останал свят“. При изследването на семейни форми и роднинство в съвременната етнология се поставят въпросите за различните взаимопреплитащи и взаимовлияещи мрежи – роднинска, колегиална, приятелска, съседска и други; разглеждат се и въпросите за взаимовръзката между роднинство и социална система.

Литература

Kassabova, A. 2002. Migration und Familie. Familienforschung und Politik (Am Beispiel Bulgariens). Sofia: Variant 2000 и цитараната там литература.

Фотограф – Димитър А. Карастоянов, с. Адамово, Габровско, дата – преди 1910 г. ИЕФЕМ – БАН, АЕИМ, Инв. № VIII 155